Какво е необходимо, за да направите впечатление на една жена:
- правете й комплименти;
- уважавайте я;
- ласкайте я;
- прегръщайте я;
- защитавайте я;
- организирайте й романтични вечери;
- слушайте я;
- подкрепяйте я;
- идете заради нея до края на света.
Какво е необходимо, за да направите впечатление на един мъж:
- съблечете се и пригответе нещо за ядене.
Публикувано в усмивки | 6 Коментара »
Попаднах на сайт, на който има историйки от любимата ми книга за Малкия Никола. Не мога да не споделя с вас, една от най-забавните:
БЕЛЕЖНИЦИТЕ
Днес следобед не беше никак весело в училище, директорът дойде в класната стая да ни раздаде бележниците. Като влезе с бележниците под мишница, изглеждаше много сърдит.
- От години работя в образователната система - каза директорът, - обаче никога не съм виждал толкова недисциплиниран клас. Достатъчно е да се погледнат забележките, които учителката ви е нанесла в бележниците. Сега ще ги раздам.
Тогава Клотер се разплака. Клотер е най-слабият ученик в класа и учителката всеки месец пише сума ти работи в неговия бележник, татко му и майка му се ядосват и го наказват да не яде десерт и да не гледа телевизия. Клотер ми е разправял, че съвсем били свикнали и майка му един път в месеца просто не приготвяла нищо за десерт, а пък татко му отивал да гледа телевизия у съседите. Продължи четенето »
Публикувано в истории | Няма коментари »
Обичам да вали.
Обичам да посещавам непознати места.
Обичам да се запознавам с нови хора.
Обичам да пътувам.
Обичам да си купувам книги.
Обичам да дишам дълбоко.
Обичам да стоя нависоко.
Обичам да пия чаша ароматен чай.
Обичам хората, които не се страхуват да бъдат себе си.
Обичам тези, които силно вярват в нещо.
Обичам „Мечо Пух”.
Обичам песните на Grégory Lemarchal и съжалявам искрено, че той си отиде толкова рано.
Обичам да се събуждам в слънчеви стаи.
Обичам да ме гушкат.
Обичам да гледам хората в очите.
Обичам сутрините.
Обичам историите с неочакван край.
Обичам шоколадовите сладкиши.
Обичам слънчевите лъчи, когато проникват през облаците.
Обичам стихове на Маргарита Петкова.
Обичам да се возя на мотор.
Обичам ентусиастите.
Обичам да танцувам.
Обичам поучителни истории.
Обичам Латинска Америка.
Обичам хъскитата.
Обичам да правя нещата все повече и повече, а не все по-малко и по-малко.
Обичам да тичам по плажа и вълните да се разбиват в краката ми.
Обичам книгите на Марк Леви.
Обичам нещата, които не влизат в граници.
Обичам Кнут.
Обичам тези, които не се притесняват да са различни.
Обичам филма „Невероятната съдба на Амели Пулен”.
Обичам да вярвам, че някой ден ще отида в Тибет.
Обичам да си колекционирам приятели.
Обичам хората, които ме разбират без думи.
Обичам тези, които ме обичат, въпреки всичките ми чудатости.
Обичам да обичам!
Публикувано в мои | 3 Коментара »
Понеже обещах на Razmisli да драсна някой пост за Никарагуа, реших, че вече е крайно време.
Всяка столица има голям център, множество забележителности, главна улица с ресторанти, кафенета и бутици. Всяка ли казах? Всъщност не. Манагуа например няма нито едно от тези неща, но е столица на Никарагуа.
Наричат я “възкръсналият град”, защото успява да преживее едно тежко земетресение през 1931 г., второ през 1972 г., бомбардировките през 1979 г. и унищожителния ураган Мич през 1998 г. Столицата на Никарагуа няколко пъти е сривана до основи, но успява да се надигне отново от развалините.
В миналото е наричана “перлата на испанските колонии”, а днес прилича повече на село, отколкото на град. Това е единствената столица в света, която няма център. Той е разрушен от второто голямо земетресение и до ден-днешен не е възстановен.
Впечатляващи са адресите или по-точно липсата на такива. Улиците нямат имена, а хората използват общоизвестни места като отправна точка и всеки адрес е описание като: на десет крачки от фабриката за въжета, през две улици от къщата с дървото, на две преки от там, където намушкаха с нож Хосе Лопес. И тези адреси са записани във всички официални документи. Продължи четенето »
Публикувано в пътешествия | 5 Коментара »
Това, което винаги ме е изкарвало от нерви, е бил въпросът „Защо не ме обичаш?”. Поставен директно или чрез намек, той е предизвиквал в мен привил на гняв и негодуване. Как изобщо някой може да пита подобно нещо. Все едно любовта е математическо уравнение и след решаването му не сме получили правилния отговор, и искаме обяснение „Защо?”.
Ако любовта си е отишла (или никога не е идвала), това си е факт, който не може да се оспори или да бъде опроверган. Спомням си за един мароканец, който преди години ме сваляше. Не ми допадаше момчето и първоначално тактично му го показвах, после започнах и не толкова тактично, защото той беше ужасно настоятелен. Накрая просто му казах в очите „Не те харесвам и това е. Няма начин да започна да те харесвам. Стига толкова си ме тормозил.” На което той ми отговори с усмивка: „Ти всъщност си влюбена в мен, но още не го знаеш.” Засмях се, защото шегата ми хареса, но за мое съжаление, се оказа, че той е съвсем сериозен. Почувствах се като в тъпа комедия, в която героите си имат по две реплики и само тях си повтарят. Какво да отговориш на такова нещо?
Публикувано в мои | 6 Коментара »
Постът на Lyd за годежните пръстени, ме накара за пореден път да се замисля за рамките, в които обществото се опитва да ни вкара. Не само по отношение на брака, но и по отношение на всичко. Ние, искаме не искаме, сме част от системата. Част сме от някакво училище, от някаква работа, от някаква група, от някаква двойка, от някакво семейство. Човекът не би могъл да съществува ей така сам. Където и да отидем – съзнателно или несъзнателно – търсим хора, с които да общуваме; някого, с когото да си сверяваме часовника; някого, с когото, чрез когото или на гърба на когото да сме щастливи. Просто не сме си самодостатъчни. Но нима това е достатъчна причина, че да правим компромиси със себе си, само и само, за да сме „достойни членове на обществото”.
Преди време, когато бях на гости в Никарагуа, обяснявах на една дама какво съм учила и какво работя, но когато й казах (след нейното настоятелно питане), че не съм женена (а тогава бях на 24), тя започна да ме третира като долна класа. Каза ми, че без значение какво съм постигнала в живота си, щом не съм се обвързала законно с мъж, то значи нещо с мен не е наред. Наистина те са малко по-различни като манталитет, но във всички страни отношението към жените е такова – просто възрастовата граница е различна. Продължи четенето »
Публикувано в помисли | 16 Коментара »
откъс от книгата на Марк Леви ”Ако това беше истина”, издадена на български от “Унискорп”
Понякога сме безсилни пред нашите копнежи, желания или стремежи и това непоносимо ни измъчва. През целия си живот ще изпитваш това чувство, понякога ще го забравяш, понякога ще се превърне в натрапчива мисъл. Част от изкуството да се живее зависи от нашата способност да се борим с безсилието си в любовна връзка, в конфликтни взаимоотношения или когато се чувстваме потиснати. Трудно е, защото често безсилието поражда страх, а страхът унищожава реакциите, интелекта и здравия разум и дава път на слабостта. Често ще изпитваш страх. Продължи четенето »
Публикувано в истории | 2 Коментара »
откъс от книгата на Марк Леви ”Ако това беше истина”, издадена на български от “Унискорп”
И тя реши да му разкаже една история, малка игра, за да го разсее. Помоли го да си представи, че е спечелил конкурс със следната награда: всяка сутрин една банка ще му отваря кредитна сметка за 86 400 долара. Ала всяка игра си има правила, а в тази те са:
“Първо: всичко, което не си похарчил през деня, вечерта ти се отнема, не можеш да мамиш, не можеш да прехвърлиш тези пари в друга сметка, но всяка сутрин, когато се събудиш, банката ти отваря нова сметка с нови 86 400 долара за през деня. Второ правило: банката може да прекъсне тази игра без предупреждение; във всеки момент може да ти каже: край, сметката се закрива и няма да има друга. Какво ще направиш?”
Той не разбираше много добре.
Публикувано в истории | 4 Коментара »
През декември 1897 година в редакцията на вестник „Ню Йорк поуст” се получава писмо от едно осемгодишно момиченце, което по съвет на баща си моли авторитетния вестник да й отговори на въпроса има ли наистина дядо Коледа. Дават писмото на един от най-опитните журналисти Франсис П. Чърч. И той сяда и пише отговора. Неговото неподписано есе днес има славата на най-известната вестникарска публикация на всички времена. Вестник „Ню Йорк поуст” го публикува в навечерието на всяка Коледа до 1949 година, когато спира да излиза. Продължи четенето »
Публикувано в Uncategorized | Няма коментари »
Публикувано в мисли | 2 Коментара »
