„Години наред ми трябваха да приема факта, че съм осиновена“

Етикети

, , , , ,

Русенката и до ден днешен търси биологичната си майка

Статия за „168 часа“

photo_5Мирослава Трифонова е родена в Русе и живее там и до днес. Разбира, че е осиновена като тийнейджърка и още тогава иска да намери биологичната си майка. Днес 25 години по-късно тя все още я търси. Разказва историята си с надежда, че яко някой я разпознае, ще се свърже с нея.

„Разбрах, че съм осиновена едва когато станах на 16 години. Но като че ли преди това винаги съм имала съмнения. Още като малко дете ми правеше впечатление, че моите родители са по-добри от другите, никога не ми се караха за белите, които като всяко дете правех, не ме наказваха, не ми забраняваха почти нищо, глезеха ме, угаждаха ми. По-късно започна да ми прави впечатление как винаги ми се повтаряше колко много приличам на майка си и на баща си, непрекъснато някой откриваше и изтъкваше прилики. И тъй като това ми се втълпяваше постоянно, аз започнах да се питам защо толкова много се набляга на този факт, който би трябвало да е съвсем нормален. Започнах да се оглеждам в огледалото и да виждам, как всъщност изобщо не приличам на тях. Майка ми е бяла, синеока, баща ми беше русоляв със сини очи, а аз като визия съм точно противоположна – с тъмни очи и тъмни коси. Съмненията ми започнаха от там. Струваше ми се нелогично, че хората твърдят нещо, което очевидно не е така. Давах си сметка също, че живея по-изолирано от другите деца, че родителите ми не ми дават прекалено да общувам. Дори като малко дете са ме изпратили за няколко години при баба ми на село.

Години по-късно разбрах, че причината била една случка, която много разстроила родителите ми. Когато съм била на две години, баща ми ме завел в сладкарница „Тетевен“ в центъра на Русе и една жена го спряла и директно го попитала: „Другарю, това дете осиновено ли е?“ и той казал: „Да, защо?“. Тя отвърнала: „Защото това е моето момиче“. Баща ми много се изплашил, казал й да ни остави, взел ме на ръце и хукнал да ме прибере вкъщи. Явно са се страхували тази жена да не ни намери и затова ме завели на село далече във Врачанско, където съм останала няколко години. Жената от сладкарницата е възможно да е била биологичната ми майка, защото тя би трябвало да е, ако не от нашия град, то поне от нашата област, но е възможно и да се е припознала. Баща ми нищо не я питал, просто е гледал да се измъкне по възможно най-бързия начин.

Има още

„Близнаци сме, дори и да сме от различни биологични родители“

Етикети

, , , ,

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Статия за „168 часа“

Гергана и Тихомир израстват с мисълта, че са близнаци и едва пълнолетни разбират, че всъщност са осиновени и всеки от тях е от различни биологични родители. Но в сърцата си те остават брат и сестра и до днес. Тяхната история е доказателство, че истинското семейство не е просто това, с което ни обвързват гените ни, а това, с което ни обвързва сърцето ни.

Гери: Майка и татко не могат да имат деца и решават да осиновят. Когато отиват в Шейново, им показват две бебета, родени през два дни, за да изберат. Татко погледнал мама и казал: „Ние така или иначе искахме да имаме две деца. Не сме дошли на пазар. Така че нека ги вземем и двете“. На майка ми толкова й е трябвало. Когато се стига до съда за осиновяването, съдийката вижда, че имаме два дни разлика и преценява, че не може така, затова брат ми го записват на моята дата и ставаме близнаци. И оттогава цял живот сме живеели с мисълта, че сме близнаци. Дори днес, когато вече знаем, че биологичните ни родители са различни, пак се усещаме като близнаци, така се представяме, така се самоопределяме.

Тишо: Никога не сме се имали съмнение, че сме близнаци. Знаехме, че сме разнояйчни, затова и не сме търсили да определим дали си приличаме или не. Дори и сега за мен тя си ми е сестра близначка. Макар и на ниво разум да разбираме, че това не е вярно, в сърцето си за нас това е единственото вярно.

Гери: Разбрах, че съм осиновена едва в годината, когато навърших 18. Помня, че някакъв дядо на село обиди едно от нашите приятелчета с думата „хранениче“, а аз дотогава не бях чувала тази дума. По-късно вечерта вкъщи говорих с баща си и той след като ми обясни значението, ме попита: „Теб ако някой те нарече така, как ще реагираш?“ На мен сърцето ми сякаш започна да тупти в цялото ми тяло, подсъзнателно усещах какви ще са следващите му думи. Казах му, че ще се обидя и на него и на майка, защото това е най-важното нещо, което трябва да знам за себе си, а ако не го знам, те ме правят уязвима пред недоброжелателни хора. Явно това беше добър аргумент за баща ми, защото той се реши да ми разкрие истината. Това, което помня ясно, беше, че ми изтръпнаха крайниците. Почти месец след това все още не си усещах ръцете и краката, даже ходих на лекар. Явно толкова силно ми се е отразила тази новина, че изгубих известна чувствителност на физическо ниво. Когато говорих с мама, тя ми каза: „Камък ми падна от сърцето“. Тя се страхувала като разберем, да не тръгнем да се самоубиваме, да бягаме от вкъщи, да изпадаме в кризи. Питах веднага и за брат ми, разбрах истината, но обещах да не му казвам, а да оставя родителите ми сами да говорят с него.

Има още

„Оставих детето си преди 18 години и не е минал ден без да мисля за него“

Етикети

, , , ,

410874840_c4b0a0c019_oСнимката е просто илюстративна.

Статия за „168 часа“

„Аз изоставих детето си. Може да ме осъждате, да ме обвинявате, да ме целите с камъни дори, но няма да можете да ме нараните повече, отколкото сама се нараних, да ме накажете достатъчно, колкото вярвам, че заслужавам“. Това са думите на една жена, израсла в малък град, забременяла рано и притисната от роднини и обстоятелства дала детето си за осиновяване. По закон тя няма възможност да го търси, затова и не разкрива коя е всъщност. Разказва историята си, защото смята, че именно биологичните родители отнасят най-много негативи от всички, участващи в процеса осиновяване. Тя просто иска да покаже, че биологичните майки не са някакви чудовища, които безсърдечно оставят децата и никога повече не мислят за тях, а напротив – са жени, които в много от случаите нямат избор или нямат смелост за различен избор, но никога не забравят децата си.

Мога да ви разкажа колко трудно ми е било, как родителите са ме накарали да взема ужасно решение, как обществото ме е принудило, как съм станала жертва на кривите нрави в един малък град. Мога да ви разкажа как съм се влюбила в красавеца на училището и съм забременяла едва на 16 години, как той първоначално ми каза да не се притеснявам, но после бързо забрави не само чувствата си, но и самата мен, как е било прекалено късно за аборт, как съм нямала избор, как съм се чувствала съвсем сама в целия свят, как не съм осъзнавала какво правя… Мога да изтъкна хиляди оправдания, но истината е, че дълбоко в себе си знам, че за мен няма прошка, няма милост, няма смекчаващи вината обстоятелства. Защото с тази вина живея вече 17, почти 18 години.

Синът ми би трябвало тази година да стане на 18… ако е жив и здрав. Дано да е!

В някои страни на осиновените, когато достигнат до пълнолетие, им дават досие с информация за биологичните им родители, за майка им, тоест за тази, която ги е родила, защото не съм сигурна дали жени като мен имат право да се нарекат майки. И когато децата им станат на 18, те знаят, че има шанс да бъдат потърсени, получават поне малко надежда, някаква светлина в безкрайния тунел.

Аз обаче знам, че моят син няма да получи такава информация, дори може би никога няма и да научи, че е осиновен и никога няма да знае, че съществувам, че живея някъде, тревожейки се за него всеки ден. Според това, което ми казаха в асоциацията (Българската Асоциация Осиновени и Осиновители) в България осиновените не само, че не получават такова досие, но на децата дори са им сменяли имената и датите на раждане, така че такива като мен, които търсят, никога да не могат да ги намерят. Сякаш имаме право да ги търсим. Или смелостта. Дори и да го намеря, какво ще му кажа, ще имам ли сили дори да го погледна в очите… в очите, които най-вероятно ще са изпълнени единствено с омраза… омраза, която заслужавам.

Има още

„Дъщеря ми вече е на девет години и все още не знае, че е осиновена“

Етикети

, , , ,

Не искам да лъжа детето си, но сърце не ми дава да му кажа, че преди аз да го осиновя, някой го е оставил

Статия за „168 часа“

PRIMERСнимката е просто илюстративна.

„Казвам се Анелия, от Пазарджик съм и съм осиновителка“. Така започва историята, която ще ви разкажем в този брой, след като в предишния ви срещнахме с Росица, която едва на 40 години намери своята близначка. Истината е, че днешната ни героиня не се казва Анелия и не е от Пазарджик. И макар името и града ѝ да са променени по нейна молба, всичко останало в нейната история е истинско – и страховете детето ѝ да не понесе удари, заради това, че е осиновено; и трудностите, с които самата тя се е сблъскала като осиновителка; и надеждите, че някой ден осиновените и осиновителите в България най-накрая ще бъдат напълно естествено и толерантно приемани от обществото.

Когато се омъжих, очаквах едва ли не нещата да потръгнат по мед и масло. И колко и разумна да се смятам и неподдаваща се на измамен романтизъм, явно приказките за принцеси са ми оказали влияние. Но едва ли съм единствената, която мечтае да изпълни заветното „живели дълго и щастливо“. Сключването на брак обаче не е еквивалент на създаване на семейство. Трябваше да го науча по трудния път.

Не знам как е в много големите градове, аз лично цял живот съм живяла в такъв, който хем не е малък, хем слуховете и клюките се разнасят така бързо, че понякога ми се струва, че едва ли не е най-малкият.

Истината е, че очакванията, че ще забременея започнаха още от деня след сватбата. Буквално имах чувството, че всеки се взира в корема ми, още преди дори да съм свикнала с новата си фамилия. И под всеки нямам предвид мъжа си и нашите родители, а целия град – от далечните роднини, през съседите, до тези, с които по принцип само си кимахме.

Беше ужасно – но тогава дори не предполагах, че ще става все по-зле. Не можах да си спестя какви ли не болезнени процедури, изследвания, опити… но поне на вас мога да ви спестя детайлите, защото така или иначе години опити не дадоха никакъв резултат. Имаше период, когато животът ми се беше превърнал в циклично колебание от еуфорична надежда към стремглаво рухване в депресия. Живеех в затворен кръг.

Има още

„Едва на 40 години намерих близначката си и пет години по-късно я изгубих отново“

Етикети

, , , ,

Rosi

Статия за „168 часа“

Принадлежността към рода е нещо, което е заложено в нас и ние дори не се замисляме за него, ако не ни се наложи. За осиновените обаче осъзнаването и търсенето на корените може да е дълъг и труден процес. За това свидетелства и историята на Росица Иванова.

Росица Иванова е адвокат, член на БАОО – Българска Aсоциация Осиновени и Осиновители (www.baoo-bg.org). Самата тя осиновена, днес е част от групи за взаимопомощ и участва в различни проекти, имащи за цел усъвършенстване на законодателството и практиката в България по отношение тайната на осиновяването; въвеждане на хуманен и толериращ всички страни начин за съобщаване на тайната за осиновяване; изграждане в обществото на цивилизовано отношение към осиновените и осиновителите.

„За пръв път се сблъсках с информация, че съм осиновена на около 12 години. При някакъв детски спор моя съученичка, ми заяви: „Ти нямаш родители!“ Направо се вцепених, защото е много шокиращо на тази възраст да чуеш такива думи. Най-страшното е, че нямаш никаква подготовка, никаква основа, на която да стъпиш.

Още същата вечер питах майка ми дали е вярно. Тя ми представи теорията, че това най-вероятно е от дочут разговор, но не за мен, а за баща ми – за когото всички знаехме, че още като бебе е останал без майка и се е наложило да го осиновят. Приех го, защото звучеше правдоподобно.

По-късно, в гимназията вече, друго момиче ползва израза „осиновена“ в обиден контекст.

И тъй като за втори път въпросът за осиновяването ми се поставяше именно с цел да нарани, прозрях, че в обществото се шири представа за осиновените като за хора с нещо недоброкачествено в тях, с нещо неестествено – нямаш произход, нямаш корен, ти си паднало листо, което не е достигнало до земята.

В студентските години отново ми се случи външен човек да засегне темата. Един познат ми заяви: „Знаеш ли, аз познавам сестра ти“. Приех го като недодялан опит за флирт, защото знаех, че нямам сестра. Обаче той застина, стана сериозен, каза: „Извинявай, ако съм казал нещо, което не знаеш, не съм искал да те обидя. Имаш сестра, прилича на теб, виждал съм я“. Въпреки че се усъмних в думите му, направих опити да потърся такова лице, но не намерих никаква информация.

Години по-късно ми хрумна да проверя акта си за раждане. Вече като юрист знаех, че акта за раждане по закон се съставя три дни след раждането, а моят се оказа издаден повече от година по-късно. Обичайно такъв дълъг период разлика се дължи на момента, в който е извършено осиновяването.

Има още

„Доведете труповете“ или как се пада отвисоко…

Етикети

, , ,

Dovedete trupovete

Понякога наградите имат противоречив ефект. Някои читатели се плашат от прекалено награждавани книги – сякаш се страхуват да не би романът да е труден за четене. А други се хвърлят да четат с устрем, но само и само, за да намерят нещо, което не им харесва – все едно за да се противопоставят на институциите, които оценяват. Затова още от сега ви казвам – забравете, че “Доведете труповете” бе удостоена с наградата “Ман Букър”; че спечели и “Коста” за книга на годината; че донесе на авторката си и наградата “Дейвид Коен”, известна като “Британският Нобел”.

Забравете ги и приемете този роман не като най-награждавания във Великобритания за 2012 г., а като роман, който всяка жена, която си вярва, че може да върти мъжете на малкия си пръст, трябва да прочете (и всеки мъж, който си мисли, че може безнаказано да има поне шест жени). Защото поуката в него никак не е малка.

Тази книга е илюстрация как от най-високото може да паднеш най-лесно… или поне главата ти да падне. Доказателство как можеш за по-малко от три години да се превърнеш от най-любимата на един мъж в най-омразната. Съдбата на Ан Болейн е кошмарът на всяка жена. Един мъж да е готов да направи всичко, за да те получи, но веднъж получил те – бързо да те отхвърли.

“Доведете труповете” е историята на един емблематичен брак, в който много съпруги виждат отражение на своя собствен. Защото моралната екзекуция понякога е по-страшна от реалната.

И докато във “Вълци” все още можеше да съчувстваме на Хенри – със застаряваща жена и влюбен в по-млада – в “Доведете труповете” той вече започва да се проявява като прекалено лекомислен и самовлюбен. В единият момент с трепет очаква дете и обгрижва Ан, в следващия – просто махва с ръка и сякаш казва: “Моля, следващата!”. Без значение как това ще се отрази на съпругата му, на дъщеря му, на цялото й семейство, на поданиците му, на цялата държава, дори на световната политика. И макар че в конкретния роман става дума за разтрогването на втория му брак, в чисто исторически план знаем, че ще последват още четири и това съвсем потиска възможността да изпитаме симпатии към Хенри.

В същото време Ан печели съчувствието ни. Дори и всички обвинения срещу нея не могат да убедят читателя, че тя наистина е виновна. Все пак подобни изфабрикувани обвинения имат за цел да убедят единствено съд, в който обвиненият в измяна срещу краля по презумпция се счита вече за “труп”. 

Стремителен възход и стремително падане – това е животът на Ан. От дъщеря на обикновен благородник тя става кралица. Разбира се, за да го постигне, самата тя измества една кралица от сърцето на краля и от мястото до него на трона. Ан използва идеално козовете си – невинността си и отегчението на Хенри към тогавашната му съпруга –  и след време Джейн Сиймор я бие със същите тези козове.

Но нима можем да обвиним Ан. Няма как да повярваме на всички ужасни неща, които се скалъпват срещу нея – че дори за вещица искат да я обявят. Основното й прегрешение всъщност е само едно – че полага огромни усилия да спечели един мъж и след това като че ли се успокоява от положението си на съпруга и забравя, че трябва да продължава да прави всичко по силите си мъжът до нея да е щастлив. То ако наказваха за подобни прегрешения, много от нас щяха отдавна да са обезглавени.

Но все пак тази книга е преди всичко за Кромуел. Той отново е най-яркият герой – като нарисуван с цветни бои на черно-белия фон на другите образи. Дори Хенри и Ан бледнеят пред него. По исторически сведения Кромуел наистина е бил човек, който е успявал да влиза под кожата на другите. Именно затова Хилари Мантел заслужава истинска похвала – тя е успяла да му вдъхне живот и да му придаде от силите, които е притежавал приживе. Защото той е толкова силен герой, че лесно влиза под кожата на читателя и го запленява, точно както навремето е правил с кралете и кралиците.

Да, Кромуел е пресметлив, грижи се преди всичко за собствените си интереси, разпределя земи на своите близки, урежда свои хора на важни позиции. Но всичко това не може да прикрие човека зад политическата фигура. Кромуел е един самотен мъж, който все още с болка в сърцето си спомня за двете си починали дъщери, който така и не намира сили да превъзмогне загубата на жена си и да обикне друга. Той е грижовен баща, който се притеснява, когато синът му отива на първия си турнир и дори се опитва да му уреди по-лесен противник. Той дълбоко в себе си все още е ранимото дете, което е било пребивано от баща си и което цял живот е трябвало да прави всичко по силите си, само и само да оцелее.

Няма да крия – Кромуел ми влезе под кожата до такава степен, че сега едновременно нямам търпение Хилари Мантел да напише последната част от трилогия – „Mirror and the Light“ и същевременно ме е страх как ще събера сили да понеса смъртта на Кромуел.

Защото каквато и писателска власт да има Мантел, няма начин да го спаси. А на мен сърцето ми се къса.

Една прокълната книга

Етикети

, , ,

mister-y

Бързам да напиша ревю за “Краят на господин Y” още преди да съм прочела последните страници. И то не защото ме е разочаровала и смятам да не я дочитам. Напротив. Просто за всеки случай! Това не ви звучи логично? Ще става още по-объркано.

Героинята Ариел открива книга, за която се смята, че е прокълната и че всеки, който я прочете, умира. Дотук както и да е, но проблемът е, че прокълнатата книга и тази, за която ви говоря, имат едно и също заглавие – “Краят на господин Y”.

Чувствам се като в омагьосан лабиринт – Ариел чете за господин Y, който търси магическа отвара, която ще му позволи да пътува извън реалното пространство, но след това го намират мъртъв. Въпреки това тя не спира да чете, сама открива тайната отвара и тръгва по следите на господин У с риск и тя да умре. И в един момент нейната история се превръща в тази на господин У, а аз ставам Ариел – тази, която чете. Тотално шизофренично. Започнах да се питам – и книгата ли, която аз чета, е прокълната? Сега и аз ли ще тръгна по стъпките на Ариел? И аз ли ще изчезна?

Затова за всеки случай бързам да напиша за “Краят на господин У”, но не съм сигурна дали за да ви насърча да я четете или за да ви предпазя от проклятието. Може би най-вече като застраховка – ако изчезна, поне ще знаете какво се е случило с мен.  

Прокълната, не прокълната, тази книга е истинско предизвикателство към четящия, същински мисловен експеримент, за каквито всъщност се говори в нея. Неизмеримо трудно е да бъде описан сюжетът й – той наподобява огледална илюзия. Все едно да поставиш две огледала едно срещу друго. Първото се отразява във второто, след това отражението му отново се отразява в самото него и така до безкрай. Получава се нещо като коридор от огледала, който не води никъде… или навсякъде.

Още след първите страници имах странното усещане, че вече съм чела тази книга. Не помнех нищо конкретно, но бях влязла в някакъв неясен спомен  – като да сънуваш вече сънуван сън или да си попаднал във върволица от дежа вю.

И все пак за какво се разказва в “Краят на господин У”? За какво ли не!

За една прокълната книга; за автор, който умира само ден след като творбата му е публикувана; за един любопитен господин, който дава последните си пари за съмнителна отвара; за съществуването отвъд смъртта; за човек, който е толкова депресиран, че дори не може да събере сили да се самоубие; за експериментите на разума; за теорията на Айнщайн; за котката на Шрьодингер; за квантовата физика; за четвъртото измерение; за хомеопатията; за струнната теория; за докторантка, която се оставя на богаташ да я връзва с копринени шалове; за лингвист, който пише електронните си писма с малки букви, защото чувства, че така трябва; за писател, чието куче се казва Еразъм; за бивш свещеник, който краде светена вода от църква; за частици фантоми; за края на света и това, което съществува отвъд него. Зави ли ви се свят? Да, със сигурност това не е книга, която може да четете отгоре-отгоре. Тя ще погълне цялото ви внимание и ще ви накара много да мислите. Може би затова я смятат за прокълната – тя до такава степен ще погълне не просто вниманието ви, но и самите вас, че може накрая направо да изчезнете.

Тя ще ви сблъска с едно шеметно преследване, в което можеш да бъдеш намерен, където и да си, защото преследвачите не искат да докопат физическото ти тяло, а да влязат в съзнанието ти и да унищожат личността ти.

Ще ви накара да се замислите дали сте поддръжници на Копехагенската интерпретация, че при наблюдение всички вероятности се превръщат в една определена действителност или ви допада повече интерпретацията за многото светове, според която всички вероятности съществуват едновременно, но всяка една от тях върви със своя собствена вселена.

Ще ви обясни какво е ПВВП – последният всемирен всеобщ прародител и ПЖО – първият жив организъм. Ще ви насърчи да си изясните дали съзнанието е материя и може ли мисълта да въздейства върху материята, да си припомните Сосюр и да потърсите отговор дали знаците и образите описват реалността или, напротив, единствено те я създават.

Ще ви подтикне да се запитате къде минава границата между науката и религията и има ли такава граница изобщо или двете са вплетени една в друга. Дали наистина Господ може да е имал пряко влияние върху Големия взрив. Ще трябва да намерите отговор за себе си дали вярвате повече в съществуването на Господ или на мултивселената.

Ще се усетите дори, че разсъждавате дали наистина има Бог и дали ние не сме Бог? И дали изобщо има нужда да има създател или разум? Дали не създаваме сами разума и просто мечтаем за създатели?

И най-вече – тази книга ще ви отведе в една паралелна Вселена, която наричат Тропосферата и описват така: “създадена от мисленето. Тропосферата е едновременно в твоята вселена и извън нея. Мисълта е всяка мисъл и съзнанието е всяко съзнание. Вероятно би могла да мислиш за Тропосферата като за текст. За Тропосферата, която виждаш, можеш да мислиш като за метафора. С други думи, Тропосферата е свят на метафората”.

В този ред на мисли тази паралелна вселена би могла да се възприеме и като света, в който ни отвеждат книгите – един по-различен свят (за едни по-красив, за други по-страшен, за трети – по-авантюристичен, за четвърти – по-интересен), свят на метафори, в който самите ние имаме възможност да сме нещо повече от това, което сме. Нима можем да го напуснем?

В един момент самата героиня си казва: “Мога да спра да чета и да престана да бъда обсебена от мисълта, че съм прокълната. Но още щом си го помислям, знам, че нищо не може да ме откаже от книгата”. И аз се чувствам по същия начин, така че продължавам да чета… пък да става каквото ще!

Живей бавно, живей добре!

Етикети

, ,

Интервю за „168 часа“.

10169158_10202898742643192_2050170559_nфотограф: Силвена Тончева

От 15 години Светлозар Желев се занимава с книгоиздаване, а от 35 години е… читател. Бил е строителен работник, барман, сервитьор, търговски пътник, продавач на книги на сергия, редактор и издател. Днес е маркетинг директор и главен редактор „Българска литература” в издателство „Колибри“. Води предаването „Литературният гид“ по радио „Бинар“, поддържа едноименния блог за книги www.literaturengid.wordpress.com, главен редактор е на литературното списание „Гранта България“, основател на литературните клубове „Спирт енд Спирит“ и „Галактики“, и създател на „Движение за бавно живеене и наслада от живота“.

Как стигна до бавното живеене?

– Много е странно. След като един уикенд ми се наложи да прочета набързо шест книги, и шестте прекрасни, се ядосах, че нямаше как да им отделя необходимото внимание и да им се насладя. Тогава пуснах в блога си текст, в който писах: „Създавам Движение за бавност – за бавно четене, бавно ядене, бавно пиене, бавно живеене. Писна ми да бързам. Писна ми от бързи срещи, бързи погледи, бързо четене. Цялото ни общество е изградено набързо. Набързо сготвяме нещо, набързо хапваме, набързо се виждаме с приятели, набързо вземаме някоя почивка за лятото, набързо минаваме да гласуваме, набързо се влюбваме и набързо разлюбваме. Съгласен съм напълно с Льоса, че това бързане унищожава цивилизацията“. Този текст беше по-скоро израз на моментна фрустрация, но всъщност се оказа повратна точка. Осмислих го за себе си и си дадох сметка, че единственият начин, по който можем да оцелеем в днешния свят и да се запазим здрави, е да забавим. Като забавянето не означава само да отхвърляш това, които си правил, да намаляваш нещата, с които се занимаваш, да махаш задължения и отговорности, да не спазваш срокове. Не, в никакъв случай. Означава да променим начина, по който усещаме живота – не да вършим нещата бързо и автоматично, без да изпитваме нищо, а да влагаме в тях максимална емоция, опитвайки се да им се насладим пълноценно.

Ние можем да продължим да бъдем ангажирани и да правим много неща, да се занимаваме със сто работи, но е важно психологически да се настроим те да ни носят наслада. Защото без тази наслада, не сме добре със себе си – а с това мозъкът и тялото ни няма как да са съгласни и си причиняваме страшно много страдания. Вярвам, че 9/10 от болестите, които ни се случват в съвременни свят, са именно заради психическото изтощение от бързината, с която живеем, от стреса, който сами си причиняваме.

Следователно бавният живот е антистрес хапче?

– Абсолютно. Бавният живот означава да постигнеш психически баланс, а това веднага означава и психически. Тялото ни реагира на психиката ни много повече отколкото например на студа навън. Ние му причиняваме със стреса и нервите ужасни проблеми. Намерим ли баланс в себе си, това ни гарантира здраве, а в някои моменти дори се оказва решаващият фактор за оцеляването ни. Знаете колко много млади хора си отиват от инфаркти или инсулти, за съжаление.

Неслучайно в източните култури хармонията и вътрешният баланс са основен стремеж на цялото общество. И точно затова там хората живеят до сериозна възраст. Въпреки че Япония и Китай са едни от най-силните индустриални държани, там бързането не съществува като вариант за живеене. Може би именно Япония е един от най-добрите примери как можеш да работиш по 15 часа на ден и въпреки това да живееш бавно, да си балансиран и в хармония със себе си. Всичко е въпрос на мислене.

Всеки от нас трябва да осигури съществуването си, но оттам нататък да го направи максимално хубаво и смислено за себе си. Много е важно и да намериш собствената си скорост на живеене. За някои тя е много бавна, за други е по-забързана. Но, когато човек живее на собствената си скорост, той живее бавно. Разбира се, неизменно се стига и до това да премахнем нещата, които не са ни приятни.

9705096707_42b6dcf015_o

Могат ли хората реално да си го позволят. Мнозина ще кажат: „Имам кредит, имам сметки, трябва да работя максимално“?

– Всеки има заеми и сметки, всеки има работата си. Ясно е, че за да живеем, трябва да изкарваме пари, а за да изкарваме пари, трябва да работим, да спазваме срокове, да поемаме повече ангажименти. Но, пак казвам, важна е чисто психологическата настройка към нещата. Ние сами се пресираме и стресираме. Трябва да променим първо себе си. След това по възможност и хората около себе си.

Не казвам, че трябва да научим шефовете да не ни дават задачи или срокове, а да се постараем да работим заедно с тях, без да се психираме едни с други. Когато си вършим работата с удоволствие и спокойствие, ние я вършим качествено.

Бавното живеене е особено важно за мениджърите. Добрият мениджър осъзнава какви са реалните възможности на всеки от екипа и знае как да накара хората да работят с желание, какво може и какво няма смисъл да изисква. Защото има хора, които са изключително образовани, адекватни, интелигентни и могат да се справят с всяка задача. Ако мениджърът направи работния им процес хаос от бързи и безсмислени задачи обаче, той много бързо ще загуби тези хора. Ако обаче създаде условия за бавен живот в работната среда, има много повече шансове да задържи служителите си и да развие максималния им капацитет.

А как всеки от нас като мениджър на себе си да прилага бавния живот?

– Всеки сам трябва да изгради баланса си. Да си каже: „Премахвам нещата, които мога да си позволя и които ми носят само нерви и стрес, и добавям такива, които ми носят удоволствие“.

За мен лично има три неща, които ме зареждат и ме карат да се чувствам добре – това са четенето, срещите и споделянето с приятели и пътуванията. Старая се всеки ден да отделям, дори и пет минути да са само, на всяко едно от трите. Всеки ден чета, всеки ден общувам с приятели, всеки ден, ако не пътувам, поне мисля за следващото си пътешествие. Понякога дори пет, десет, петнайсет минути, прекарани в дейност, която обичаш, могат да те заредят за целия ден.

Всеки трябва да намери тези три важни неща за себе си и да им отделя време всеки ден.

Тоест бавният живот е не толкова бавен, колкото организиран?

– Ще се повторя – бавността е по-скоро баланс. Възприемам я като антипод на бързото случване, на необмисленото, на първосигналното. Защото в първия момент, когато видим срок, ние веднага се психираме, дори и срокът да е достатъчно отдалечен. А истината е, че има време за всичко. Това може би е и най-важната концепция на бавното живеене. Да осмислим, че има време за всичко – като всичко е едно абстрактно понятие, което не означава петстотинте милиона неща, които можем да правим, а всичко, от което наистина имаме нужда.

Естествено, че е важно да се спазват сроковете, да се справяме в работата си, но е задължително да остава време за удоволствия. Когато човек желае нещо и обича нещо, той винаги намира време за него.

Разбира се, животът ни е изпълнен с избори, с приоритети. Но когато човек ясно си е структурирал приоритетите и се придържа към тази подредба, е много по-лесно да се откаже от другите неща.7019888809_32418d09c6_o

Ти си редактор, маркетинг директор, водиш радиопредаване, организираш срещи на различни литературни клубове, поддържаш блог. Не е ли абсурдно точно ти да насърчаваш за бавно живеене?

– Факт е, че без никой да ме притиска аз самият върша няколкостотин неща – но само защото те са част от мен, защото изпитвам необходимост да го правя. Знам, че на пръв поглед звучи абсурдно и отричащо се едно-друго, но за мен това означава бавното движение. В „Бавно“ на Кундера той използва един много интересен чешки израз „да гледаш в прозорците на Бог“, което е метафора за спокойствието на душата. Кундера пише, че да гледаш в прозорците на Бог не означава да не вършиш нищо, а да намериш това, което да вършиш, защото липсата на нещо за вършене създава пустота и празнота.

Все пак „Бавно“ не е книга за бавното живеене, а класически роман на Кундера, в който се говори за човешката липса, за комунизма като такъв, за нещата, които се случват в живота. Но за мен тази книга, както и всички произведения на Кундера, са бавни четива сами по себе си. От този тип, в които потъваш и започваш да живееш друг живот. Вярвам, че именно хубавите, бавните книги, високата литература са неизменна част от бавния живот. Те ни помагат да постигаме състояние на духа, което ни издига над всекидневните проблеми и стрес, дават ни възможност, минавайки през литературата, да се наслаждаваме на живота и извън нея.

Киното, например е съвсем различен тип изкуство, което ни дава директна картина, директен образ, докато четенето влияе на подсъзнанието ни, насърчава ни сами да изградим образа и да изрисуваме картината. В киното сме наблюдатели, в книгата самите ние участваме.

9550569119_db1774c78b_o

В движението влиза ли и бавното хранене?

– Неизменно. Slowfoodе много сериозно движение, което се ражда още през 70-те години на XX век в Италия. В основата му стои философията, че не бива да се тъпчем с храна, просто за да се заситим, а да се храним с вкусни и пълноценни ястия и да се наслаждаваме на всяка хапка.

В това се състои и друг здравословен аспект на бавния живот, защото много често забързани, ние ядем какъв ли не джънк фуд, който не само че не ни засища за дълъг период, но и е вреден за здравето ни. Освен, че много от тези храни съдържат химия, която ни кара да се пристрастяваме към тях, когато ги ядем набързо, мозъкът ни не регистрира, че сме се нахранили и след това много по-бързо огладняваме отново. Така се стига до болестни ексцесии. Тъпченето не може да е удоволствие. Не става дума да се ограничаваме и да гладуваме – напротив. Става дума да ядем хубави храни, да пием хубави вина и най-важното да го правим в хубава компания, за да ни е сладка и смислена всяка хапка.

Някои хора прилагат модела на бързото хранене и в личния си живот – вечно търсят нов партньор, нова любов, нова авантюра. Бавният живот може ли да се използва и в любовен план?

– Ще цитирам един друг роман на Кундера – „Животът е другаде“. Наистина, животът винаги е другаде – другият човек може би ще бъде по-добър, другата работа ще бъде по-добре платена, другата страна ще е по-благоприятна за живеене и т.н. Ясно е, че животът е другаде. Винаги ще има много приказни места, които да посетиш, много интересни хора, с които да споделиш живота си, много прекрасни жени или мъже, с които да правиш секс. Да, има. Но паднем ли в този капан на френетично търсене, не само, че няма да намерим, но има риск и да изгубим себе си.

Разбира се, търсенето е характерно за всеки интелигентен човек. Ние сме търсещи натури, незадоволяващи се, откриващи… Но има устои в живота, които трябва да са стабилни, за да има баланс – да имаме приятели, с които да сме щастливи, да имаме кръг, където да се чувстваме на място, да имаме човек до себе си, за когото не усещаме компромисите като компромиси.

Оценяването на нещата, които имаме е основна стъпка към щастлив живот. Само така можем да постигнем вътрешната хармония и да се чувстваме добре в кожата си. Всъщност това е и най-важното – да се чувстваме щастливи със себе си.

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.