Избирам да съм, а не да имам

Дауншифтингът е ново интересно социално движение. То е свързано с това да се откажеш да се развиваш в кариерата си, за да имаш повече свободно време за себе си. Дори и на пръв поглед да ни изглежда странно, всъщност всеки един от нас копнее точно за това. Основната му идея е, че ако намалим ненужните вещи, които си купуваме, ще намалим разходите си и съответно няма да се налага да работим чак толкова много. Тогава ще бъдем наистина свободни да правим нещата, за които винаги сме мечтали. Тоест мотото на дауншифтинга е „Избери повече да „бъдеш“, отколкото да “ имаш“.

Embracing Beauteousness

Това социално движение не е свързано с някаква институция или асоциация, а с личен избор. Дауншифнингът се състои в това да се научиш да харчиш по-малко пари за безсмислени придобивки, като съответно така да намалиш разходите си и потребността да печелиш повече. Когато можеш да си позволиш да работиш по-малко, ще имаш повече време за себе си, за близките си и за всички неща, които си мечтал да направиш – за книгите, които си искал да прочетеш, за хобитата, с които си искал да се занимаваш, за спортовете, които си желал да тренираш.

Дауншифтингът възниква като реакция към обществото, което се опитва да ни втълпи, че истински успелите хора са тези, които печелят много, возят се в хубави коли, имат скъпи вещи, живеят в модерно декорирани домове. С течение на времето нашето общество издигна в култ социалния статус и кариерата. Заради това ние започнахме да поставяме на преден план колко печелим и какъв пост заемаме. Това за някои хора стана по-важно дори от здравето и личното им щастие.
Не е ли безсмислено да имаш дом с най-модерните мебели, с безбожно скъпи картини и най-новата техника, когато се прибираш в него само за по няколко часа да поспиш?

Не е ли тъжно да виждаш децата си, чак когато са заспали и за да заглушиш гузната си съвест, да им купуваш все нови и нови играчки? Не е ли глупаво да имаш достатъчно пари да можеш да си позволиш почивка на екзотично място, но да нямаш време за това?
Всъщност дауншифтинга се състои в това да се откажеш да се развиваш в кариерата си, само за да имаш повече свободно време; лично да поискаш да те понижат в по-ниска длъжност, само защото смяташ, че е безсмислено да поемаш чак толкова отговорности; или да направиш преход от високоплатена, но напрегната работа, към по-спокойна, но не толкова доходна.

Движението е против непрекъснатия стремеж на хората да печелят все повече и повече, да жертват личното си време, здравето и съня си само, за да се издигат в службата, да градят кариера и да гонят огромни заплати. Според последователите му всеки от нас може да намали разходите си, като се лиши от някои неща, които всъщност не са му чак толкова нужни и така ще има достатъчно време за истинските ценности в живота като семейството, децата и приятелите. Още Епикур е казал: „Удоволствията са елемент от щастието на човека, ако са природосъобразени и биологично абсолютно необходими.“
В консуматорското общество, посвещаваме все по-голяма част от времето си на това да печелим все повече пари, за да задоволяваме материалните си нужди. Те обаче непрекъснато се увеличават, защото индустрията измисля все повече и повече неща, без които просто „не можем да живеем“. Заслужава ли си да работим всяка вечер до десет часа и да се прибираме капнали, без да имаме време за каквото и да било и то само за да дадем после спечелените пари за таксита, храна за офиса и няколко излишни джаджи.

Да опростим живота си

Според последователите на дауншифтинга, ако опростим живота си максимално, ще подобрим съществуването си. На пръв поглед това звучи странно за нашето консуматорско общество, в което непрекъснато ни се втълпява, че имаме нужда от това или онова, за да сме щастливи.
Много родители се решават на дауншифтинга, за да могат да имат повече време за децата си. И това е правилно, защото работа винаги ще има, а детето ви само веднъж ще проговори за първи път или ще проходи за първи път. Вече и пораснали, децата се нуждаят от вашето присъствие, а не просто да им купувате подаръци. Всъщност много родители си мислят, че да осигуриш добро детство означава да купуваш на сина си множество играчки, модерни дрехи и какво ли още не. А едно дете ще е много по-щастливо с вашето внимание, отколко ако е само със стотици играчки.

За ползата от дауншифтинга

На първо място е рязкото намаляване на стреса. Когато човек не работи до посред нощ, когато си почива през уикенда и има време за приятни занимания, той се чувства много по-малко изложен на стрес. Това веднага се отразява положително върху здравословното му състояние. Когато не сме под напрежение, намаляваме консумацията на алкохол и цигари, което също има само положителен ефект. Работейки по-малко, ни остава време за спорт и разходки, което отново е добре за организма ни.
Понякога хората намаляват темпото на работа, чак когато животът ги притисне чрез тежко заболяване или сериозен проблем. Истината е, че не бива да чакаме това да се случва, а малко по малко да се научим да живеем пълноценно. Важното е всеки от нас да разбере, че дори и да не става върл последовател на движението, е добре всеки ден да намира време за себе си и за тези, които обича. В противен случай животът ни си минава, без да го усетим и да му се насладим.

статията е публикувана в списание „Всичко за жената“ през март 2008 г.

Advertisements

Най-страхотният брат!

Понеже вече поканих всичките си приятели на премиерата на тази книга (на 28 от 18:30 в Mall Plovdiv и на 31 от 18:30 в книжарницата в подлеза на СУ), няма да се повтарям с описание на книгата и биография на Лозев.

Ще се повторя единствено с нещо, което му бях написала за рождения ден. Единствено така мога да ви обясня защо толкова се гордея с него.

Просто и ясно – Той е най-страхотният брат на света. Винаги е било така и винаги ще бъде.

Като бях малка си мислех, че имам един баща и две майки. Виках на Георги – мама Гоги, защото той много ме гледаше. Е, тогава беше на осем и често използваше количката ми (с мен в нея) за греда, докато риташе футбол в Студенски град с приятелчетата си… но пък за първи път се засмях, когато той ме люлееше на люлките, той ме държеше, докато прохождах и много много ме обичаше.

После никога не ми се е ядосвал – нито, когато му скъсах учебника по руски, нито, когато казах на приятелката му (кака Миглена 🙂 , че ако си постриже косата, той ще я зареже 🙂

Той ми даваше да правя всичко, което иначе ми забраняваха – да се пускам по най-стръмните пълзалки, да ям сняг, а по-късно да се возя на мотор…

Брат ми ме научи да бъда смела, да не се страхувам и винаги, когато не мога да се оправя сама, знаех че мога да разчитам на него. Неведнъж плашех другите деца с него. Той само се появяваше на балкона и аз им казвах: “Виждате ли? Това е брат ми, ако се закачате с мен, той ще слезе…” Честно казано нито веднъж не се наложи да слиза 🙂

Научи ме и да се бия, което засега ми е коствало само веднъж счупена ръка, защото след това ме и научи как да избягвам физическите саморазправи.

Когато замина за Френския легион, много плаках. Първата си заплата от там, я прати вкъщи. Но аз се зарадвах много повече, когато за първи път си дойде в България, след няколко години странстване. Много ми беше трудно без него, но дори и не си давах сметка на него колко му е трудно. Едва когато прочетох за първи път книгата му за легиона осъзнах колко неща ни е спестявал, колко му е било тежко, а никога не го е казвал, и през какви перипетии е минал. В трудни моменти, стискам зъби и си представям нещата, които той е изживял, това ме кара да се стегна и да бъда и аз малко легионер.

Не мога дори да опиша колко съм горда от него. Като бях малка ми повтаряше, че е най-силният и най-смелият, а като пораснах, противно на стандарта, разбрах, че той не просто се хвали, а наистина е един от най-силните и най-смелите.

Най-много му се възхищавам на позитивизма. Каквото и да става, той успява да види хубавата страна на ситуацията, да се наслаждава на всеки миг и да бъде щастлив. Това е нещо, което се опитвам да науча от него.

Днес той живее на другия край на света, но всеки път, когато си дойде, аз пак ставам онова малко момиче, което не го е страх от нищо, защото знае, че големият му брат е до него. С него съм по-различен човек – по-смела съм, по-инициативна, по-жизнерадостна… сякаш той ме заразява с неговия ентусиазъм за живот. Когато той е тук се чувствам най-щастлива. И как няма да е така – че нали си имам най-страхотния брат на света.

 

Честит 14 юли! (или защо всичко френско е хубаво)

4898492374_f061e17b42_o

Коя е първата ви асоциация, когато чуете Франция? – Дали е Айфеловата кула? Дори и да сте искали да дадете по-оригинален отговорен, не се притеснявайте. Повечето от нас реагират по същия начин. Учудващото не е в това, че една метална кула може да се превърне в неопровержим символ на могъща страна. Учудващото е, че същата тази страна разполага с богато украсени замъци, с катедрали, строени в продължение на стотици години, с музеи, съхраняващи ценни произведения на изкуството. А Айфеловата кула е издигната само за две години без за нея да се използва какъвто и да е благороден метал и е трябвало да бъде разрушена след Световното изложение през 1889 г. Тя успява да изненада всички и напук на тогавашната интелигенция, начело с Мопасан, който я нарича “кльощава желязна пирамида със силует на заводски комин”, не само не е съборена, но и измества като символ на Франция дори “Лувъра”, “Версай” или “Нотр-Дам”. Не ви разказвам историята на Айфеловата кула, за да си я преговорите, а за да онагледя какво значи френски феномен. Когато към най-обикновената купчина желязо, каквато тази кула е била в очите на мнозина, се прибави френската магия, тя се превръща в притегателно място за мнозина. Сякаш не е от желязо, а от магнит.

Френският магнит

Стигаме до въпроса “Каква е тайната, в какво се състои магията, какво зарежда притегателната сила на Франция?”.

Вместо отговор, стигаме до нови въпроси. От какво тесто точно се приготвят френските кроасани, така че да имат божествен вкус, а в същото време французойките да си остават слаби? Какви са тайните на френския стил, чрез който всяка жена се превръща в дама? Какъв еликсир се поставя във френското вино, за да ни опиянява до такава степен, че да се чувстваме живи като никога до сега? Какъв е този ген, който носят френските мъже, че всичките до един са невероятно привлекателни? Каква е скритата съставка на френските парфюми, че когато ги носим, ставаме в пъти по-женствени? Каква е великата френска мистерия, древна магия и екзотична субстензия? За мен отговорът е само един.

Тайната е в… езика

Във френския се крие цялата тази енигма. Той е сякаш древен език, използван в магически ритуали. Като че ли всичко, което е написано, изговорено, създадено на него, се обгръща с непредвидима и неповторима магнетичност.

Френският език е като живота. За да го усвоиш перфектно са ти нужни десетки години и накрая пак се оказва, че има какво още да натрупаш –  точно както в реалността се учиш, докато си жив.

Той е звучен и се лее като щастливите мигове, като слънчевите дни, като моментите, които ни вдъхновяват. Но всяко едно граматично правило на френски има поне по десет изключения, точно както в реалността се обграждаме с правила и ред, за да си вдъхнем сигурност, че сами контролираме съдбата си… но тя успява да ни изненада поне по десет неочаквани начина.

Този език е толкова богат, колкото богат на възможности е пътят пред новия живот. Но също така е и труден, изпълнен с мъчни за запомняне времена, прекалено завъртяни за изписване думи и сложно произношение. Всекидневието също не е лесно – то е смущаващо и объркващо, изискващо от нас цялата ни концентрация и сили.

Но както и в реалността, усилията си струват и френският език винаги ни се отплаща подобаващо. Винаги ни възнаграждава, вдъхновява и ни носи удовлетвореност. Защото дори и да не знаеш всички правила за съгласуване и да не можеш да спрягаш глаголите в подчинително наклонение, пак може невинно да флиртуваш с красив французин. Така е във всекидневието – не винаги можем да сме обучени и подготвени за ситуациите, в които ще попаднем, но това не означава, че не може да им се наслаждаваме.

Като за възрастни

Освен това не бива да забравяме, че френският език е много повече от Франция. Той е един от най-могъщите съвременни езици. И понеже самият Екзюпери го е казал – “Възрастните обичат цифрите”, ще ви го докажа в цифри. Френският е официален още в 28 страни освен Франция, сред които са Белгия, Швейцария, Канада, Мадагаскар, Нова Каледония, Вануату, Бенин, Буркина Фасо, ЧАД, Конго, Джибути, Мали, Руанда, Сенегал… Майчин е на над 100 милиона души и се говори от още 290 милиона. Това го прави шестият най-използван език в света. Освен това той е един от шесте официални езика на Европейския съюз, както и вторият административен език на ООН.

Но стига сме говорили с цифри, защото напълно ще отегчим Малкия принц. Стига сме търсили отговори и тайни. Красотата на някои мистерии никога не бива да бъде разкривана. За всеки един от нас въпросът “защо всичко френско е хубаво” има различен отговор. Но всъщност няма никакво значение защо, стига да сме единодушни, че всичко френско наистина е прекрасно… и архитектурата, и музиката, и литературата, и модата, и кухнята, и козметиката, и виното… а да не говорим за френската любов.

Невидимите деца

Писала съм статията за „Седмичен Труд“

“Прекрасно мое момиче, роди се преди 17 дни. Беше мъртва от ден. Знаех, че нямам много време. Че това е нашето време, и то ще бъде кратко… Навсякъде по пътя имаше макове. Не ги набрах, защото знам, че вехнат бързо…. Толкова са крехки и преходни. Като теб…“. Това са думите на една майка към мъртвородената й дъщеря; думи, които нито една жена не бива да изрича, съдба, която никой не заслужава…

Но за съжаление тя сполетява повече от петстотин бременни всяка година в България. Бояна Петкова е една от тях. Допълнителният удар идва от българската действителност, която не й позволява дори да погребе детето си, защото според нашето законодателство, то е просто “биологичен отпадък”. Бояна отказва да приеме това и днес се бори да промени закона и да създаде фондация за родители, загубили бебета си.

„Това, което ми се случи, е на границата на мислимото, на границата на възприятието. Самият акт на раждане е начин да се продължи животът, да се запази човешкото съществуване. А да имаш мъртво бебе в себе си, да имаш смърт в тялото си, противоречи на първичното устройство на живота.

Най-ужасното е, че в нашето общество мъртвородените са невидими, несъществуващи бебета. Освен за майката и бащата, те не са реални. Дори някои лекари ги възприемат просто като поредния медицински случай. А обществото не се замисля за тях, защото са просто хипотеза за дете. Все едно щом не са проплакали, не са истински. Втълпява се на майката, че колкото по-бързо забрави, толкова е по-нормална и толкова по-добре за нея и за околните. А това изобщо не е вярно, защото родителите не могат да забравят… та това е тяхното желано и чакано дете.

Как може бебето ми да не е истинско? Нали го усещах как се движи в мен, как реагира на музика, на гласа ми… За мен тя е реален човек. Човек, който има правото да скърбиш за него и най-вече има правото да бъде запомнен.

Преживяването е шизофренично. Защото ти си майка, но нямаш бебе. Тялото ти прави кърма, но няма за кого. И ако нямаш нищо осезаемо, което да ти доказва какво ти се е случило, започваш да се луташ. В такава ситуация просто не разпознаваш живота си, не знаеш кой си.

На всичкото отгоре хората около теб се държат все едно нищо не се е случило, защото им е неловко. Това отрицание е пагубно за родителите, защото те имат нужда да тъгуват и най-вече да знаят, че детето им е истински човек и за някой друг освен за тях самите. Когато всички се правят, че това не е било, започваш да се чудиш дали е истина. А всяка жена има правото да се почувства майка, дори и бебето й да е мъртво, защото тя все пак е майка на някого. Ужасно е усещането, което обществото се опитва да ти втълпи – че въпреки че си била бременна и че си родила, като нямаш живо бебе, не си майка. Получава се разминаване между вътрешната ти реалност и това, което ти показва целия останал свят и просто изпадаш в безтегловност. Аз понякога и сега имам моменти, когато не мога да осъзная какво ми се е случило. Зная, че е станало, но част от мен отказва да го приеме. А когато говориш за случилото се, го правиш реално. И колкото по-реално е, толкова по-лесно можеш да се справиш с него.

Психолозите твърдят, че е много по-лесно да се сбогуваш с някого, който има име, който е истински, отколкото с неясната идея за нещо. Има изследвания, че майките, които са имали възможност да си гушнат бебета и да се сбогуват с тях      , след това страдат много по-малко от депресия и тревожност. В противен случай завинаги оставаш с мисълта, че си родил някакво ужасно, деформирано бебе. Представата за мъртвороденото винаги е по-страшна от реалността и може да те преследва много по-дълго. Защото, когато го видиш, осъзнаваш, че то просто е бебе – с малки ръчички, главичка, крачета – че е човек.

В България не дават на майките да държат мъртвородените. На мен ми я дадоха може би, защото съм доктор и защото лекарката ми е страхотна. Но пак беше неловко и бързаха да ми я вземат. Имах с дъщеря си едва двайсет минути. Нима това може да е достатъчно за една майка? Бях толкова наблъскана с болкоуспокояващи и толкова стресирана, че дори не си я спомням. И това направо ме убива. Но поне имам утеха, че съм я държала в ръце. Баща й обаче не успя да я види и много му е мъчно.

Смазващо е за родителите в България, че не могат нито да кремират, нито да погребат мъртвородените бебета. По закон те са “биологичен отпадък”, собственост на болницата и родителите нямат никакви права над тях. Мисълта, че детето ти е отпадък и че се изгаря заедно с някакви болнични боклуци е ужасяваща. Какво остава за случаи, като този през март, когато бяха намерени три бебета, изхвърлени в кофа за боклук. Такива мисли преследват майките завинаги.

Да не говорим, че и според Православната църква тези деца просто не съществуват. Тоест майката дори молитва не може да поиска да бъде прочетена за бебето й. По канон, ако не са кръстени, децата не се считат за божи чада, но не могат да бъдат кръстени, ако не са навършили 40 дни.  Абсурдно е едно бебе, което е възможно най-невинното човешко същество, да не бъде прието от църквата, да бъде отречено, че изобщо е било.

Аз следвах медицина в Германия и съм била свидетел на нормално и човешко отношение към мъртвородените. Те се дават на родителите за колкото време им е нужно да се сбогуват на спокойствие с тях и след това задължително се кремират или погребват. Всъщност такава е практиката във всички страни от Европейския съюз. Не може да се говори за зародиш или аборт, когато става дума за бебета, родени след 22-24 гестационна седмица и с тегло над 500 грама. Те са деца и отношението към тях трябва да е като към човешки същества. Дължим го на тях, на себе си, на човечността.

Искаме и в България да е така. Заедно с Български хелзинкски комитет, сдружение “Естествено” и фондация “Родители за родители” внасяме писмо до Министерството на Здравеопазването с предложение за промяна на нормативната уредба за правото на погребение или кремация на мъртвородените деца. Всеки, който иска да подпише петицията, може да го направи на сайта на Български хелзинкски комитет.

Давам си сметка, че има родители, които няма да искат да видят бебето си или няма да имат сили да го погребат. Затова няма да настояваме да е задължително, както е в повечето страни, а просто за право на избор.

Това детето ти да бъде кремирано или погребано е от изключително значение за жената, защото всяка майка има нужда да знае къде е бебето й. Тя не може да го обгрижва, както ако беше живо и това е единственият й шанс да направи нещо за него. Да знаеш къде е, ти дава усещането, че е на сигурно място. Идеята, че то е неясно къде и му се е случило неясно какво, много натоварва, защото конкретните неща се преживяват по-лесно от абстрактните.

Тъгата иска време, иска цялата ти енергия, за да можеш в един момент да стигнеш до предела й и да я приключиш. Не че някога ще спре да ми е мъчно за дъщеря ми, че ще я забравя, или вече няма да съм й майка, но поне ще мога да продължа да живея по нормален начин“.

Днес етикета на пешкир – утре “Война и мир”

https://i0.wp.com/www.expatpaul.eu/wp-content/uploads/2011/05/demotivation.us_Books-That-is-exactly-how-they-work_129992116125-560x920.jpg

Тъй като се заговорихме или по-точно заспорихме с Христо Блажев от Книголандия  дали е важно да се чете, все едно какво (аз съм твърдо “за”, той твърдо “против”).  искам да ви споделя защо съм 3А (или както казват тийновете “твърдо три А” – отчаян опит да привлека млада аудитория).

Винаги съм харесвала блога на Христо и уважавам мнението му (което няма нищо общо с факта, че преди години каза добри думи за брат ми – тоест няма конфликт на интереси, просто доста интересен конфликт).

Но не мога да се съглася с него по този въпрос.

Твърдя, че четенето е процес, който е задоволителен сам по себе си. Независимо дали четете стойностни книги, повърхностни книги, вестници, списания, надписи по стените, обяви, залепени на стълбове, драсканици с тебешир по асфалта, sms-и, указателни табели, упътвания за сешоари, етикети на шоколади за съдържание на аспартам, усмъртителни текстове върху кутиите за цигари, инструкции за използване на горелка, листовки на приспивателни, най-дребния текст на договори, призовки за съда, надписи върху билетчета за градския транспорт, проценти за ефективност върху кутиите с презервативи…

Всеки от нас чете, понякога без дори да си дава сметка за това и мозъкът му извършва определена дейност, която сама по себе си е полезна и стимулираща. Психически и професионално съм обременена но този въпрос – дипломната ми работа беше за четенето като хранене и като информационен секс. Мисля, че ви стана ясно колко съм луда!

Целта на книжните блогъри, както казва г-н Блажев, е да ни показват същината на книгите и да ни учат да не избираме “какво да е”. Съгласна съм с него, че обществото и всеки отделен читател има нужда от напътствия, от насоки и дори бих казала просветители (без това да ви звучи средновековно). И приемам, че както и при виното – качеството на четивото е винаги от значение.

Но:

– Въпросът е, че „какво да е“ за един е интересно и стимулиращо четиво за друг… Важно е да се чете „не какво да е“, а това, което ти доставя удоволствие от четенето. Ако дадете подходяща книга като “Името на розата” на неподходящия читател, той може и да не я разбере, да не я хареса и неудовлетворението от самата книга да породи в него недоволство към четенето като изживяване… и така да потисне по-нататъшните му стремежи към книгите.

– За всеки влак си има пътници и за всяка книга си има читатели. Не, не казвам, че всяка книга си заслужава да бъде четена – но твърдя, че не е срамно да четеш „каквото ти допада“, защото в противен случай означава, че не трябва да съществуват никакви други книги от тези, които определени хора са провъзгласили за важни и че хората, на които им се чете друго, не бива да четат….

– Четенето поражда още четене. Вярвам, че всеки, който започне да чете, рано или късно, ще стигне и до онези книги, които биха ни обогатили (няма да кажа “трябва” да се четат, защото съм твърд противник на този израз). Аз самата навремето не обичах да чета, не ми доставяше удоволствие и ме обременяваше. Четях само по задължение и то с мъка. Едва като тийнейджърка започнах да чета извън списъците с задължителна литература за седми клас като наблегнах на любовните романи. Срам ме е да си го призная, макар че не би трябвало. Определено това не е подходяща литература и може би съм изгубила време, в което можех да прочета нещо стойностно, но онези четива бяха моя трамплин към стойностните. Ако не бях чела безсмислените и евтинки книжки и се ограничавах само до класиката, никога нямаше да заобичам книгите. По-късно оцених дори класиките, но в онзи момент просто не бях дорасла или по-точно казано дочела за тях. Защото четенето е процес с надграждане – всяка книга, която четем ни води по-нависоко и по-нависоко към духовното и интелектуалното израстване – затова хайде, да не критикуваме онези, които просто са по-ниско на стълбичката, а да се стремим да стигнем тези пред нас.

Ако това беше лозунг от близкото за едни и далечно за други минало, насърчаващ четенето по принцип, щеше да звучи така: “Днес етикета на пешкир – утре “Война и мир”.

R.I.P. Scot

Отиде си един от най-добрите барабанисти на хеви метъла – Скот Колъмбъс, който беше част от Manowar.

Един страхотен музикант!!!! Част от кралете на Метъла!!!!

R.I.P.

Валхала те очаква!!!!

 

 

 

Supernatural music

Покрай любимия си сериал (не турски 🙂 преоткрих прекрасни стари парчета…

Парчета, които е срамота, че дори съм била позабравила…

защото истинската музика не бива, не може, няма как да бъде забравена…

Препоръчвам ви приятел

india-2Преди време Майк Рам беше писал за Вяра Тимчева и за страхотната й книга. Тогава си говорихме с него как светът е малък и все откриваме, че познаваме едни и същи хора. Оказа се обаче (да си направя малко самореклама), че Вяра четяла първо моя блог и от него попаднала при Майк и се абонирала за него. Това не е нещо особено в блогър средите, но предполагам, че е единственият случай на човек, който първо е попаднал при мен, после при Майк, всички останали попадат първо при него, естествено:) Хубаво е да си отговорен за едно приятелство… затова реших и на вас да ви препоръчам приятел.

Нелиричното отклонение на страна, исках да ви кажа две думи за Вяра.

Признавам си, че попаднах на книгата й по работа. Стори ми се интересно да интервюирам българка пътешественичка, но понеже съм несериозна, седнах да чета книгата в деня на самото интервю. Добре, че ставам рано, че като седнах към 6 да чета и изобщо не станах докъм 11. Естествено закъснях за интервюто, но си имах добро извинение. Сигурно всеки писател би се зарадвал да чуе: “Извинете, но така се увлякох във вашата книга, че изгубих представа за времето”. А в случая си беше истина.

Вяра ме омагьоса още с книгата си. Тя разказва така живо, че имаш чувството, че сте седнали на по чаша вино с приятели и говори тук пред теб. Или дори, че и ти си преживял тези неща, но просто тя ги разказва и от твое име. И то много по-добре, отколко ти би могъл да ги опишеш.

Да пътешествам с нея, защото да, точно това правех, докато четях книгата й, беше уникално удоволствие за мен. А да я интервюирам още повече. Защото тя е от онези хора, които срещаш в живота си и след това всеки ден благодариш, че си имал късмета да се докоснеш до съдбата им.

С удоволствие бих ви пуснала и част от интервюто, за да разберете сами за какво говоря.

Защото да познаваш Вяра – наистина или поне чрез книгата й, е нещо, което бих ви препоръчала като приятел на приятел.

Имам си име

нещо, което съм писала за рубриката „За и против“, публикувана във „Всичко за жената“ (2006 г.)

1135692_87678342Спомняте ли си хубавия виц, че преди брака жената е агънце и патенце, а след това – овца и гъска. За съжаление в много случаи, това не е просто виц, а горчивата действителност. Толкова е ужасно, когато любовните обръщения, които двамата са си шепнали в началото на връзката, с времето изчезват или просто се превръщат в навик. Виждала съм хора, които дотолкова не влагат никакви чувства в думите, че дори, когато се карат, се наричат „пате“. Това е толкова гротескно, че се чудя дали да се смея или да плача.
Наистина, когато човек обича и се чувства добре с някого, изпитва желание да се поглези. Това е един вид релаксация и всеки трябва да си го позволява от време на време.
Проблемът е в това, че самите думи, с които влюбените се наричат, понякога са толкова банални, че направо можеш да се отвратиш. Смешно е, когато на улицата някой мъж извика „мило“ и се обръщат поне пет жени, без да броим неговата „мила“. А да не говорим, че сигурно е получил и няколко мъжки погледа като бонус.
Освен това познавам момчета, които наричат половинките си „коте“, просто защото така им е по-лесно да не бъркат имената на няколкото жени, с които излизат в момента.
И ако всичко това не може да ви убеди, че и любовните обръщения си имат своите отрицателни страни, то ще ви изредя някои от по-странните мили думички, които съм чувала. Те могат да отвратят и най-големия романтик.
Обръщения като „близалчице“, „бонбонче“ и „захарно петле“, определено не будят приятни емоции, въпреки странния си сексуален подтекст (или може би точно заради него). Да не говорим, че „захаросано сладкишче“, „кексче“, „карамелче“ и „сладкишче“, трябва да са истински кошмар за диабетиците или тези, които са на диета. „Гу-гу“ и „гуши-гуши“ прилича повече на отчаен опит да привикаш гладно прасе, отколкото на израз на любов. „Малко буболече“ и „гадинке“ може би са най-искрените и изразяват точно отношението ни към партньора. „Соколе мой“ и „тигре“ звучат добре, освен ако мъжът, за който са предназначени, не е висок метър и петдесет, доста мълзелив и апатичен. А тези, които наричат любимата си „бузьо“ и „сладуньо“, трудно ще я убедят, че не я намират дебела. Интересно е, че безумните хрумвания на влюбените нямат край, така че се отказвам да коментирам думи като „венчелистче“, „мигличке“, „кравайче“, „петифурке“, „разкошотийке“, „чушчице“ и „любовче“.
Може би ще ми кажете, че никой не се нарича така. Следващия път, когато вървите по улиците, просто се заслушайте. И ако се окаже, че съм пропуснала някой бисер, моля да ме извините, слънчица мои.

Необикновената Сюзън Бойл

Като се има предвид, че този клип е гледан от 200 милиона по целия свят, едва ли мога да изненадам някого с него. И не това е целта ми. Просто искам да го имам тук.

Обичам да го гледам отново и отново, и всеки път имам чувството ще настръхвам и очите ми се насълзяват. Има някаква необяснима сила в тази жена, някаква магия, някаква неописуема емоция.

Истинският успех не е в това, че Сюзън се превърна в звезда за една нощ, нито в това, че първият й албум задмина по продажби новият на Уитни Хюстън, нито, че самият Робин Уилямс ще играе нейният образ във филма за живота й.

Истинският успех за мен е, че Сюзън с размах разби всички изкуствено налагани ни критерии за красота, всички ограничения и рамки, в които обществото се опитва да ни вкара. Тя доказа, че няма значение нито как изглеждаш, нито какъв е бил животът ти досега, нито колко неуспеха имаш зад гърба си, стига да имаш мечта.

Историята на тази жена е вдъхновение. Тя ни събуди от кошмара, в който направени като по калъп бездарни певици се пишат за звезди. Изтръгна ни от всекидневието, в което как изглеждаш е качество номер едно. И ни накара да се сепнем и да осъзнаем, че талантът е над всичко.