Съществува ли вечна обич?

Етикети

, ,

Print

“Следи от лапи на лунна светлина” – още заглавието на тази книга съвсем ясно показва каква е тя:

 поетична, изпълнена със сантименталност, трогателна, красива.

А допълнението “историята на Тоби Джъг, един прекрасен котарак” може да ви накара да помислите, че е книга за деца. Но не е точно така. Това наистина е книга, която може да прочетете на детето си, но е и книга, която ще достави неимоверно удоволствие на самите вас, а в същото време е книга, която спокойно може да подарите дори на баба си. И причината за тази възрастова безграничност е съвсем проста и дори може да прозвучи клиширано – защото за обичта няма възраст. За привързаността, за приятелството, за грижовността, за желанието да помогнеш на другия, за способността да се насладиш на присъствието на другия, за да обичаш – за всички тези чувства възраст няма и добре, че е така, иначе колко ли сив живот щяхме да живеем.

И преди да сте решили, че това е някаква разтърсваща любовна история, нека поясня. Да, това е книга за най-искрената, най-чистата, най-всеотдайната обич:

обичта, която се заражда между един човек и неговата котка.

Неслучайно сценаристката на “Когато Хари срещна Сали” и “Безсъници в Сиатъл’” Нора Ефрон казваше: “Когато децата ти станат тийнейджъри, хубаво е да имаш вкъщи котка или куче, за да има поне някой да ти се радва, когато се прибираш”.

Шегата настрана, истина е, че ако хората умееха да изграждат такива връзки с други хора, каквито създават с домашните си любимци, със сигурност този свят щеше да е много по-добро място за живеене.

Но това не е просто книга за любителите на котки, не е дори книга за тези, които “имат” куче, костенурка или дори кон. Трябва обаче да отворя една скоба и да кажа, че има много странен вложен смисъл в повечето изрази, с които се описват по принцип връзката на човека и животното, за което се грижи. “Имам домашен любимец” – звучи толкова неправилно, защото това животно не е просто част от интериора на дома, а и, нека не се заблуждаваме, никой човек не може да притежава нещо толкова живо, свободолюбиво и самостоятелно като една котка.

И тази книга го показва съвсем ясно. Това не е историята на един притежател на котка, а на един човек, който в студена снежна нощ спасява едно коте, а след това то самото така променя живота му, че накрая се оказва, че всъщност котето спасява човека.

Защото взаимната обич на човека и животното, което споделя живота му, е изключително силно чувство и много често надживява повечето от дори най-големите любови.

Но освен всичко това, “Следи от лапи на лунна светлина” е книга за удоволствието от простите неща, за богатството на съзерцанието, за безгрижното бездействие – за разходки, за излежаване на шезлонг, за взиране в залези и задачи, ограничаващи се до приготвяне на котешка храна и вадене на картофи в градината.

Понякога ние самите не си даваме сметка на какъв стрес се подлагаме не само в ежедневието си, но и в книгите и филмите, които са предопределени за времето ни уж за разтоварване. Дори във въображаемия си свят се натоварваме с убийства, жестокост, ужаси… А понякога имаме нужда от спокойствие, красота и топлина.

“Следи от лапи на лунна светлина” е извор точно на такива емоции. Да четеш за приключенията на един необикновен котарак, за безгрижните летни следобеди, за дългите разходки – това всъщност има неповторимо успокояващо действие.

Тази книга е като да отделиш пет минути в забързаното си ежедневие, за да погледаш залеза.

Тя е като медитация – даряваща спокойствие и усещане за пълнота. Защото всички ние имаме нужда от вярата, че въпреки всичко съществува вечна обич – дори и да не е точно такава, каквото сме си я представяли.

Advertisements

Най-комичното пътуване

Етикети

,

knqjestvo-bgЕдна от историите, с които участвам в проекта на Вяра Тимчева „Пътешественици“

Най-комично бе не толкова самото пътуване, колкото заминаването ми от Никарагуа. Бях прекарала там почти месец на гости на брат ми и наивно вярвах, че вече няма какво да ме учуди.

С него се колебаехме какъв подарък да занеса на майка ми. Всъщност нямаше нужда от много мислене – тя винаги е мечтала за люлеещ се стол, а Никарагуа е страната на люлеещите се столове, така че беше ясно още от самото начало. Единственото, което трябваше да ни притеснява, бе пренасянето. Все пак ставаше дума за голям и тежък люлеещ се стол. Сега, като се замисля, се учудвам как дори за секунда не ни е хрумнало, че всъщност мога да ѝ купя такъв и от България. Явно и двамата с брат ми сме еднакво луди в ентусиазма си, защото положихме толкова усилия да измислим как да стане пренасянето и дори не помислихме, че съществува по-лесен вариант.

Както и да е, купихме прекрасен люлеещ се стол директно от един дърводелец, който живееше сред тропическата гора. Това беше най-малкият проблем. Решихме, че столът ще бъде опакован на две отделни части и даже забравихме за него. Ден преди заминаването аз започнах да си приготвям и куфара и тогава изведнъж се сетих, че всъщност имам право само на два пакета багаж.

Което означаваше, че или трябва да си оставя куфара, или да взема само половин стол.

Измислихме някаква „гениална“ система и всичките ми дрехи и лични вещи привързахме с десетки въженца за рамката и седалката на стола. Изглеждаше ужасно странно – все едно огромен шарен октопод се бе увил около коренище. Тази сложна задача ни отне няколко часа работа, но пак не бяхме напълно готови. Това странно подобие на стол трябваше да се опакова, така че да може да издържи пътуването до България, което си беше поне 24 часа и пет различни полета.

Брат ми ми каза:

– Най-добре да отидем на летището и да намерим опаковъчна фирма.

Естествено, как не се бях сетила по-рано. Натоварихме двата пакета и потеглихме към летището. Надявах се да има специално гише на терминала, където със специални опаковъчни материали и машини да превърнат този безумен багаж в сигурен и стабилен пакет.

Но бях забравила едно много важно нещо – че се намирахме в Никарагуа.

„Официалната фирма“, която отговаряше за опаковането на всички багажи на летището, се оказаха двама съмнителни типове, които седяха пред един хамбар близо до летището.

За мой ужас на всичкото отгоре заваля порой, който превърна улиците в реки, а моя багаж – в стол с подгизнали дрехи по него.

Мъжете ни увериха, че без проблем ще опаковат стола, но за мое учудване ни питаха дали не си носим поне кашони или нещо такова. Ако имахме кашони, щяхме ли изобщо да идваме при тях?

– Не се притеснявайте, сеньорита, веднага ще донесем – успокои ме единият.

Реших, че заради дъжда материалите им са в някакъв офис и момчето просто ще отиде да ги вземе. И наистина той изчезна зад бараките и след по-малко от десет минути се появи с няколко кашона – малко поопърпани и мокри ми се видяха, но вече не смеех нищо да кажа.

Започнаха да опаковат те, но се оказа, че и канап нямат. Тъкмо момчето да тръгне да търси и зад бараките се появи някакъв тип, който крещеше:

– Върнете си ми кашоните! Крадци, крадци! Откраднаха ми кашоните!

Аз реших, че нещо не съм разбрала, все пак испанският ми не е добър, но за мое съжаление се оказа, че момчето не е ходило до никакъв офис, а просто да открадне кашони някъде наблизо.

Направо се разплаках. Но така или иначе след поройния дъжд моите сълзи не можеха да намокрят повече стола.

Не знам какво се разбраха със „законния собственик“ на кашоните, но е факт, че не му ги върнаха.

Тогава наблизо мина един човек, най-вероятно служител на TАСА, защото на главата си беше нахлузил вместо дъждобран огромен найлонов плик с емблемата на авиокомпанията. Найлонов плик, в каквито по принцип се опаковат багажите в нормалните страни.

– Щеше да е хубаво да имаме такъв плик – казах аз с надежда, че някой от нашите опаковащи ще отиде да попита човека откъде го е взел и да поиска и за нас.

Момчето явно мислеше като мен, защото веднага хукна към служителя. Тогава разбрах, че не мисли точно като мен, защото, вместо да го попита откъде е пликът, той направо го хвана, измуши му го от главата и просто го взе.

В този момент вече не знаех да плача или да се смея. Не чух какво си казаха, но е факт, че със същия найлон, с който никарагуанецът си пазеше гърба допреди секунда, бе обвит моят стол.

Вече бях тотално шашната, така че, когато момчетата надонесоха и стиропор и опаковъчно фолио, нито дума не казах. Само се надявах да не дойде някой отнякъде да си ги поиска и да трябва да разопаковаме. Единственото, за което съжалявам, е, че не снимах готовите пакети, защото друг такъв багаж просто няма.

На всичкото отгоре перипетиите не свършиха дотук. Когато най-накрая след 24 часа лашкане по самолети и тичане по летища, за да хвана връзката, пристигнах в България, от чудния багаж пристигна само едната част.

Идеално – щяхме да си имаме люлеещ се стол без седалка – нещо като нов вид фитнес уред. Служителите на българското летище ме помолиха да опиша багажа си и дори услужливо ми показаха листовка с примерни чанти, за да се ориентирам на коя най-много прилича.

– На никоя – отговорих без колебание, – багажът ми е пакет с неясна форма, опакован от едната страна със стиропор, от другата с мокър картон, отгоре завит в найлон с емблемата на TACA и на места залепен с тиксо.

Изгледаха ме така сякаш се колебаеха дали да извикат антитерористичен екип или направо някой от психиатрията.

На следващия ден, когато пакетът най-накрая пристигна, всички служители дойдоха да видят това чудо и доста се колебаха дали да не го разопаковат и щателно да го проверят. Какво толкова странно – просто дрехи, обвити върху стол с канап и подсигурени с кой каквото успя да открадне от летището в Манагуа – стандартна никарагуанска пратка.

Книгата, моя любов

Изображение

фотография Guillermo Viciano

Ако имах само ограничено право на избор и трябваше да изброя движещите сили в моя живот, неизменно щях да стигна до

яденето, четенето и любовта.

Първото не е за хвалене, а последното е клиширано. Така остава четенето.

Моята любовна история с книгите започна трудно, но се надявам никога да не свършва. Всъщност като дете никак не обичах да чета. Още като ми обясняваха как буквите образуват думи, аз сърдито питах: „Защо ме мъчите да се уча да чета, нали и без това като порасна ще мога?!“

Имам много ясен спомен как около шестгодишна изпитвах истински ужас от книгите. Тогава майка ми с цел да ме насърчи ми даваше за пример едно от момиченцата, с които ходех на балет. Та това многообещаващо дете четеше по десет страници всеки ден. В моите представи десет страници бяха невъзможно достижение на човешките способности.

Вярвате ли ми, че винаги отивах на балет с ужас, отварях леко вратата и пристъпвах плахо. Бях убедена, че някой ден любителката-читателка ще се е проснала на пода със сгърчено от болка лице. Просто нямаше как толкова много четене да не й се отрази зле.

Беше ми жал за момиченцето и всеки път ѝ казвах чао с тежест в сърцето, защото бях изпълнена със страх, че

 поредните десет страници неизменно ще я довършат.

 Тези мои силни чувства (за съжаление негативни) към книгите продължиха дълги години. Може би ще е интересно да отделя достатъчно пари в бъдеще, за да накарам някой добросъвестен психоаналитик да размишлява над този феномен на преминаване от страх към любов, но от друга страна, ако стана опасна за обществото, може пък да ми отпуснат средства по здравната каса за психолог, така че ще си запазя въпросите за тогава…

Както и да е.

Отклоняването от основната тема е не просто, защото имам хаотичен стил на писане (със сигурност е такъв… и стилът ми на живеене също е!), а защото всъщност отлагам максимално момента, в който трябва да си призная:

любовта ми към книгите се зароди с любовните романи

С онези култови розови и бели „Арлекинчета“, които бяха набързо преведени, често некоригирани, на евтина хартия и с лишени от въображение корици… Честно казано, дори не съм си давала сметка за нито един от тези минуси.  

Интересното е, че онази тийнейджърка благодарение на тези романчета наистина намери истинската любов, но не беше точно такава каквато очакваше. Защото факт е, че интересът ми към чисто любовните сюжети отшумя бързо, но намерих по-смислена, по-вдъхновяваща, по-устойчива любов – тази към книгите.

И защото открих, че няма по-изтънчено удоволствие от подходящата книга в подходящия момент. Нарочно казвам подходящата, защото вкусовете за книги са една от най-субективните човешки представи. Както казва моя любим Андре Мороа:

„При книгите, както и при любовта, ние сме смаяни от избора на другите“

Винаги съм отстоявала, че четенето само по себе си е път. И дори и да четете книга, която някой намира за повърхностна, ако тя ви доставя удоволствие, значи вървите по правилния път и той може да ви отведе много далеч…

Затова и избягвам да критикувам чуждия избор при книгите. Все едно да ходя по сватби и да казвам на младоженките: „Честито, ама този мъж е повърхностен, еднопластов и неспособен на нито един интересен обрат.“

Макар че, признавам, звучи съблазняващо забавно…

Вкусен живот!

Интервю за BG-Damma

Koriza_I

Това не е стандартна готварска книга, дори не е стандартна книга с разкази. С две думи няма нищо стандартно в Шона Мукавеева. Но това май още от името ѝ вече ви стана ясно. Да, това наистина е псевдоним и не бива да бързаме да обвиняваме родителите ѝ, че така са си кръстили детето. Остава обаче въпросът какъв човек може да си измисли такъв псевдоним. Ами ще ви кажа – някой много свеж, много оригинален, на когото не му пука чак толкова какво мислят околните – ето това вече си е рецепта как животът ни да бъде вкусен и щастлив.

 

За книгата

Сигурно понякога ви се иска да грабнете дървена лъжица и да загребете директно от детството, нали? Е, нещо подобно може да ви се случи с „Вкусна книга – разкази, забравени под мушамата”. В нея разказвачът Шона Мукавеева е хербаризирала уютни истории, от които лъха кулинарна меланхолия и канелена носталгия. Прикрепила е с капка мед и по някоя и друга рецепта, с които да подсладите или осолите спомените за бабиния качамак и домашната лютеница. От страниците на това умилително пътешествие ще разберете какви вафли обича да яде робинята Изаура, ще научете как се става победител в бой с принцеси за принцеса и защо техно партитата вече имат мирис на пуйка.

Ето за какво си говорихме с Шона:

Защо пишеш под псевдоним?

– Ще прозвучи шизофренно, но постоянно обяснявам дяволито на хората около себе си, че в мен живеят поне 16 различни прекрасни жени. Всяка се опитва да намери своето си място някъде на белия свят. Всичко зависи от това коя особена част от дар словото си искам да покажа пред публиката – тогава решавам как да се подпиша.

Коя е Шона Мукавеева?

– Става още по-налудничаво да говоря за себе си в трето непознато лице. Шона е отговорът на закачливото обръщение към мен на един приятел. За него съм Кашон, понякога Мукава, а аз просто трябваше да свържа тези две разновидности на този амбалаж в едно и voilà…

За кого е тази книга? За другите ли я написа, или най-вече за себе си?

– Написах я за тези, които с умиление минават през пекарните, подушвайки прясно изпечения хляб. За онези, които все още не са забравили едновремешния аромат на лютеница „Хорце” и миризмата на прясно издоено мляко.

Книгата ти е едно сладко-горчиво завръщане в детството и младежките години. Носталгичен човек ли си по принцип?

– Напоследък откривам доста „лигавости” в себе си. Изведнъж в мен избуя една романтичност, че понякога усещам как ми расте адамова ябълка, докато гледам някой хепиенд в женски филм. Носталгията пък уютно дреме в дебрите ми, откакто се помня. Обичам да препускам назад във времето, не за да съжалявам за несвършени неща, а за да вдишам от добре изживените моменти.

Защо в живота не може винаги да е само сладко, а трябва и горчиво?

– Представи си всеки ден сетивата ти да са изнурени от миризмата на ванилия и канела. Сигурно ще е приятно първата седмица кожата ти да е напоена със спомена за кекс, но после неминуемо ще ти се доядат пиперливи люти чушки. По-добре да има щипка от всяка подправка, за да не пресолим манджата.

Хладилникът ти наистина ли беше развален, докато пишеше тази вкусна книга? Това не те ли измъчи?

– Явно с моя хладилник скоро няма да възстановим битовата хармония. Отново е решил, че повече не му се занимава с моите готварски вариации, които от време на време намират място в утробата му. Но сега не ме измъчва толкова неговото неподчинение, защото не изливам върху листа своите и на другите историите, свързани със симпатично чревоугодничество.

 

В кое е по-големият ти талант и удоволствие – в готвенето или в писането?

– Не съм особено скромна, но тук ще използвам правото си на вето върху собствената си суета, пренебрегвайки частта с таланта. Но истината е, че ми е страшен кеф да споделям себе си с печката. Обожавам да импровизирам. Понякога се получават „студентски манджи”, както ги наричаше един мой бивш партньор. Студентската манджа буквално приютява всичко, което е в хладилника и що-годе е съвместимо като вкусове.

Как ти хрумна да съчетаеш рецепти с разкази? Това книга преди всичко за кулинари ли е, или за читатели?

– Хрумна ми една октомврийска вечер, докато давах рапорт на Жоро – онзи с кашоните и мукавите, как е минал денят ми. След като моят доклад свърши работа, реших на свой ред да го разпитам за някоя нова рецепта, пратена от неговите читатели, която да забъркам по-късно. Той е собственик на кулинарния сайт sgotvi.com. И така, от една глава лук, половин килограм ребра и стрък джоджен реших, че ще е много вкусно, ако подплатя известни и неизвестни рецепти с уханни истории. Той пък реши да я издаде.

Освен твоите вкусни спомени от детството, си събрала и чужди. Кой ти ги повери?

– Да си призная откровено и отривисто, повечето истории като че ли са на любими мои люде, или на техни приятели. Доста приветливо всеки открехваше вратата на бабината или майчина кухня, пускайки ме с любопитното си обоняние да черпя от живота им.

Когато се припознават в историите ти, приятелите ти по-скоро горди ли се чувстват, или ограбени, и има ли хора, които не смеят да ти разказват истории, за да не попаднат и те между кориците?

– Определено се чувстват горди, поне в тази книга. Но аз работя в списание и понякога прототипите на моите материали са близки до мен човечета. Мисля си, че досега не съм прекрачвала границата нито на интимността им, нито на приятелството им. Не съм го почувствала така, пък и те не са пуснали сигнални ракети, които да ме стопират.  Може би сред тях има и предпазливи при споделяне с мен, не знам.

С кое ухание най-ясно свързваш детството си?

– С масло, къпещо току-що смлените царевични зърна. Със сено, огряно от родопското слънце, с миризмата на крави. С уханието на карамелизирани орехи и на прясно извадена от фурната бабина питка.

Кое си остава твоето най-любимо ястие?

– Обожавам супата топчета на баба. Това е най-вълшебното нещо. Странното е, че ако сега седна в бистро, предлагащо този течен деликатес, ще го избегна яростно. Мога да го ям, приготвен само и единствено от любящите ръце на сладката ми баба.

Добра домакиня ли си?

– Средна хубост. Обичам да готвя, но много ме мързи да чистя, макар че вкъщи винаги е подредено. Напоследък се научих да си мия чиниите по-редовно.

С какво свързваш домашният уют и усещането за дом?

– С хората. С усещането на принадлежност, на свобода. С желанието да намериш сили след тежък ден да застанеш в центъра на хола и да изтанцуваш най-брутално смешния танц заради още по-уморения ти любим. Или да напишеш приказка за детето си, защото на него вече не му се слушат приказките нито за Снежанка, нито за Пепеляшка.

Какво губят според теб хората, които заради забързаното си ежедневие ядат само полуфабрикати?

– Насладата от храната, която се топи срамежливо върху небцето. Да видят удовлетворената усмивка на този, който е приготвил нещо питателно за тях. Безценно е.

Как готвиш?

– Бързо, яростно, с песен на уста, с танцова стъпка, с повече подправки и с подходяща чаша питие.

Вярваш ли, че човек може да влага емоции в храната и тази емоция да достига до тези, които ядат?

– Убедена съм. Винаги, когато готвя, за да отбия номера, после страдам от стомах, пълен с хелий. Говори ми, издава нечленоразделни звуци, а ималите неблагоразумието други човеци да опитат от храната, дълго време след това си намират нелепи извинения, само и само да не дойдат вкъщи на хранително гости.

Наистина ли любовта на мъжа минава през стомаха?

– През там минава любовта на чревоугодника. Любовта на мъжа първо минава през очите, после, ако е достатъчно смел, я пуска да премине през разума, за да стигне до сърцето.

Името ми е червен

Print
Това е опасна книга. Червена, опияняваща и опасна… като Château Lafite Rothschild. Не, не искам да кажа, че си приличат по това, че след като веднъж отпиеш от прекрасното вино, вече всичко останало ти се струва безвкусно. А единствено, че удоволствието от приказното четиво или вино си заслужават да бъдат изживени. И най-вече, че качеството формира вкуса ни и ни кара да ставаме по-придирчиви и да търсим все повече възвишени източници на наслада. Опасността се крие единствено в това дали ще съумяваме да ги откриваме.

А “Името ми е червен” има всички заложби да ви изненада, да ви разкрие една различна литература, да ви предостави невкусвано преди удоволствие.

Ако трябва някой да опише с две думи за какво се разказва, обяснението би звучало като резюме на съвсем стандартен криминален роман с романтичен привкус – убийство, прикриващ се убиец, двама разделени влюбени, сплотени от тайна, невъзможна любов. Но “Името ми е червен” е много повече от просто криминален роман с романтичен привкус, точно както чашата Château Lafite Rothschild е много повече от просто чаша вино.

Това е книга за миниатюрата, но и самата тя е миниатюра – даряваща ни десетки гледни точки, стотици детайли, хиляди щрихи, които от една страна трябва да бъдат всички погледнати отдалеч, за да може да придобием представа за цялата картина и в същото време всеки един от тях разгледан внимателно под лупа, за да оценим истинската същност на творбата. “Името ми е червен” задължително трябва да бъде четена бавно, с наслада от всяка история, всеки герой, всяка дума. Удоволствието в тази книга не се състои в стремежа да прочетеш и последната страница и да разплетеш интригата, а малко по малко да вървиш заедно с героите в един толкова далечен от нас свят. Далечен не защото действието се развива през XVI век или защото събития се случват в Османската империя, а защото става дума за свят, в който качеството наистина се е ценяло. Творците са били готови да жертват години от живота си, дори зрението си, за да създадат шедьовър. Шедьовър, под който дори не са поставяли името си, защото са вярвали, че красотата е създадена изначално от по-висша сила и ние можем единствено да я пресъздаваме, затова няма как да се обявим за автори. Но това е и книга за заложеното желание на всеки един от нас да бъде автор, въпреки всичко и някой ден да получи така жадуваното признание.

И, нима ви учудва, съществува и книга в книгата – тайна, по-различна от всичко, създавано досега изпод ръцете на прочутите майстори на миниатюрата. Тя е един от най-важните персонажи, защото става причина за загадъчните убийства. Важна е също, защото чрез нея се разкрива един много по-значим сблъсък, отколкото този между убиеца и преследвачите му – сблъсъкът между Изтока и Запада.

Нали още от началото ви казах, че тази книга е опасна?

Избирам да съм, а не да имам

Дауншифтингът е ново интересно социално движение. То е свързано с това да се откажеш да се развиваш в кариерата си, за да имаш повече свободно време за себе си. Дори и на пръв поглед да ни изглежда странно, всъщност всеки един от нас копнее точно за това. Основната му идея е, че ако намалим ненужните вещи, които си купуваме, ще намалим разходите си и съответно няма да се налага да работим чак толкова много. Тогава ще бъдем наистина свободни да правим нещата, за които винаги сме мечтали. Тоест мотото на дауншифтинга е „Избери повече да „бъдеш“, отколкото да “ имаш“.

Embracing Beauteousness

Това социално движение не е свързано с някаква институция или асоциация, а с личен избор. Дауншифнингът се състои в това да се научиш да харчиш по-малко пари за безсмислени придобивки, като съответно така да намалиш разходите си и потребността да печелиш повече. Когато можеш да си позволиш да работиш по-малко, ще имаш повече време за себе си, за близките си и за всички неща, които си мечтал да направиш – за книгите, които си искал да прочетеш, за хобитата, с които си искал да се занимаваш, за спортовете, които си желал да тренираш.

Дауншифтингът възниква като реакция към обществото, което се опитва да ни втълпи, че истински успелите хора са тези, които печелят много, возят се в хубави коли, имат скъпи вещи, живеят в модерно декорирани домове. С течение на времето нашето общество издигна в култ социалния статус и кариерата. Заради това ние започнахме да поставяме на преден план колко печелим и какъв пост заемаме. Това за някои хора стана по-важно дори от здравето и личното им щастие.
Не е ли безсмислено да имаш дом с най-модерните мебели, с безбожно скъпи картини и най-новата техника, когато се прибираш в него само за по няколко часа да поспиш?

Не е ли тъжно да виждаш децата си, чак когато са заспали и за да заглушиш гузната си съвест, да им купуваш все нови и нови играчки? Не е ли глупаво да имаш достатъчно пари да можеш да си позволиш почивка на екзотично място, но да нямаш време за това?
Всъщност дауншифтинга се състои в това да се откажеш да се развиваш в кариерата си, само за да имаш повече свободно време; лично да поискаш да те понижат в по-ниска длъжност, само защото смяташ, че е безсмислено да поемаш чак толкова отговорности; или да направиш преход от високоплатена, но напрегната работа, към по-спокойна, но не толкова доходна.

Движението е против непрекъснатия стремеж на хората да печелят все повече и повече, да жертват личното си време, здравето и съня си само, за да се издигат в службата, да градят кариера и да гонят огромни заплати. Според последователите му всеки от нас може да намали разходите си, като се лиши от някои неща, които всъщност не са му чак толкова нужни и така ще има достатъчно време за истинските ценности в живота като семейството, децата и приятелите. Още Епикур е казал: „Удоволствията са елемент от щастието на човека, ако са природосъобразени и биологично абсолютно необходими.“
В консуматорското общество, посвещаваме все по-голяма част от времето си на това да печелим все повече пари, за да задоволяваме материалните си нужди. Те обаче непрекъснато се увеличават, защото индустрията измисля все повече и повече неща, без които просто „не можем да живеем“. Заслужава ли си да работим всяка вечер до десет часа и да се прибираме капнали, без да имаме време за каквото и да било и то само за да дадем после спечелените пари за таксита, храна за офиса и няколко излишни джаджи.

Да опростим живота си

Според последователите на дауншифтинга, ако опростим живота си максимално, ще подобрим съществуването си. На пръв поглед това звучи странно за нашето консуматорско общество, в което непрекъснато ни се втълпява, че имаме нужда от това или онова, за да сме щастливи.
Много родители се решават на дауншифтинга, за да могат да имат повече време за децата си. И това е правилно, защото работа винаги ще има, а детето ви само веднъж ще проговори за първи път или ще проходи за първи път. Вече и пораснали, децата се нуждаят от вашето присъствие, а не просто да им купувате подаръци. Всъщност много родители си мислят, че да осигуриш добро детство означава да купуваш на сина си множество играчки, модерни дрехи и какво ли още не. А едно дете ще е много по-щастливо с вашето внимание, отколко ако е само със стотици играчки.

За ползата от дауншифтинга

На първо място е рязкото намаляване на стреса. Когато човек не работи до посред нощ, когато си почива през уикенда и има време за приятни занимания, той се чувства много по-малко изложен на стрес. Това веднага се отразява положително върху здравословното му състояние. Когато не сме под напрежение, намаляваме консумацията на алкохол и цигари, което също има само положителен ефект. Работейки по-малко, ни остава време за спорт и разходки, което отново е добре за организма ни.
Понякога хората намаляват темпото на работа, чак когато животът ги притисне чрез тежко заболяване или сериозен проблем. Истината е, че не бива да чакаме това да се случва, а малко по малко да се научим да живеем пълноценно. Важното е всеки от нас да разбере, че дори и да не става върл последовател на движението, е добре всеки ден да намира време за себе си и за тези, които обича. В противен случай животът ни си минава, без да го усетим и да му се насладим.

статията е публикувана в списание „Всичко за жената“ през март 2008 г.

Най-страхотният брат!

Понеже вече поканих всичките си приятели на премиерата на тази книга (на 28 от 18:30 в Mall Plovdiv и на 31 от 18:30 в книжарницата в подлеза на СУ), няма да се повтарям с описание на книгата и биография на Лозев.

Ще се повторя единствено с нещо, което му бях написала за рождения ден. Единствено така мога да ви обясня защо толкова се гордея с него.

Просто и ясно – Той е най-страхотният брат на света. Винаги е било така и винаги ще бъде.

Като бях малка си мислех, че имам един баща и две майки. Виках на Георги – мама Гоги, защото той много ме гледаше. Е, тогава беше на осем и често използваше количката ми (с мен в нея) за греда, докато риташе футбол в Студенски град с приятелчетата си… но пък за първи път се засмях, когато той ме люлееше на люлките, той ме държеше, докато прохождах и много много ме обичаше.

После никога не ми се е ядосвал – нито, когато му скъсах учебника по руски, нито, когато казах на приятелката му (кака Миглена 🙂 , че ако си постриже косата, той ще я зареже 🙂

Той ми даваше да правя всичко, което иначе ми забраняваха – да се пускам по най-стръмните пълзалки, да ям сняг, а по-късно да се возя на мотор…

Брат ми ме научи да бъда смела, да не се страхувам и винаги, когато не мога да се оправя сама, знаех че мога да разчитам на него. Неведнъж плашех другите деца с него. Той само се появяваше на балкона и аз им казвах: “Виждате ли? Това е брат ми, ако се закачате с мен, той ще слезе…” Честно казано нито веднъж не се наложи да слиза 🙂

Научи ме и да се бия, което засега ми е коствало само веднъж счупена ръка, защото след това ме и научи как да избягвам физическите саморазправи.

Когато замина за Френския легион, много плаках. Първата си заплата от там, я прати вкъщи. Но аз се зарадвах много повече, когато за първи път си дойде в България, след няколко години странстване. Много ми беше трудно без него, но дори и не си давах сметка на него колко му е трудно. Едва когато прочетох за първи път книгата му за легиона осъзнах колко неща ни е спестявал, колко му е било тежко, а никога не го е казвал, и през какви перипетии е минал. В трудни моменти, стискам зъби и си представям нещата, които той е изживял, това ме кара да се стегна и да бъда и аз малко легионер.

Не мога дори да опиша колко съм горда от него. Като бях малка ми повтаряше, че е най-силният и най-смелият, а като пораснах, противно на стандарта, разбрах, че той не просто се хвали, а наистина е един от най-силните и най-смелите.

Най-много му се възхищавам на позитивизма. Каквото и да става, той успява да види хубавата страна на ситуацията, да се наслаждава на всеки миг и да бъде щастлив. Това е нещо, което се опитвам да науча от него.

Днес той живее на другия край на света, но всеки път, когато си дойде, аз пак ставам онова малко момиче, което не го е страх от нищо, защото знае, че големият му брат е до него. С него съм по-различен човек – по-смела съм, по-инициативна, по-жизнерадостна… сякаш той ме заразява с неговия ентусиазъм за живот. Когато той е тук се чувствам най-щастлива. И как няма да е така – че нали си имам най-страхотния брат на света.

 

Честит 14 юли! (или защо всичко френско е хубаво)

4898492374_f061e17b42_o

Коя е първата ви асоциация, когато чуете Франция? – Дали е Айфеловата кула? Дори и да сте искали да дадете по-оригинален отговорен, не се притеснявайте. Повечето от нас реагират по същия начин. Учудващото не е в това, че една метална кула може да се превърне в неопровержим символ на могъща страна. Учудващото е, че същата тази страна разполага с богато украсени замъци, с катедрали, строени в продължение на стотици години, с музеи, съхраняващи ценни произведения на изкуството. А Айфеловата кула е издигната само за две години без за нея да се използва какъвто и да е благороден метал и е трябвало да бъде разрушена след Световното изложение през 1889 г. Тя успява да изненада всички и напук на тогавашната интелигенция, начело с Мопасан, който я нарича “кльощава желязна пирамида със силует на заводски комин”, не само не е съборена, но и измества като символ на Франция дори “Лувъра”, “Версай” или “Нотр-Дам”. Не ви разказвам историята на Айфеловата кула, за да си я преговорите, а за да онагледя какво значи френски феномен. Когато към най-обикновената купчина желязо, каквато тази кула е била в очите на мнозина, се прибави френската магия, тя се превръща в притегателно място за мнозина. Сякаш не е от желязо, а от магнит.

Френският магнит

Стигаме до въпроса “Каква е тайната, в какво се състои магията, какво зарежда притегателната сила на Франция?”.

Вместо отговор, стигаме до нови въпроси. От какво тесто точно се приготвят френските кроасани, така че да имат божествен вкус, а в същото време французойките да си остават слаби? Какви са тайните на френския стил, чрез който всяка жена се превръща в дама? Какъв еликсир се поставя във френското вино, за да ни опиянява до такава степен, че да се чувстваме живи като никога до сега? Какъв е този ген, който носят френските мъже, че всичките до един са невероятно привлекателни? Каква е скритата съставка на френските парфюми, че когато ги носим, ставаме в пъти по-женствени? Каква е великата френска мистерия, древна магия и екзотична субстензия? За мен отговорът е само един.

Тайната е в… езика

Във френския се крие цялата тази енигма. Той е сякаш древен език, използван в магически ритуали. Като че ли всичко, което е написано, изговорено, създадено на него, се обгръща с непредвидима и неповторима магнетичност.

Френският език е като живота. За да го усвоиш перфектно са ти нужни десетки години и накрая пак се оказва, че има какво още да натрупаш –  точно както в реалността се учиш, докато си жив.

Той е звучен и се лее като щастливите мигове, като слънчевите дни, като моментите, които ни вдъхновяват. Но всяко едно граматично правило на френски има поне по десет изключения, точно както в реалността се обграждаме с правила и ред, за да си вдъхнем сигурност, че сами контролираме съдбата си… но тя успява да ни изненада поне по десет неочаквани начина.

Този език е толкова богат, колкото богат на възможности е пътят пред новия живот. Но също така е и труден, изпълнен с мъчни за запомняне времена, прекалено завъртяни за изписване думи и сложно произношение. Всекидневието също не е лесно – то е смущаващо и объркващо, изискващо от нас цялата ни концентрация и сили.

Но както и в реалността, усилията си струват и френският език винаги ни се отплаща подобаващо. Винаги ни възнаграждава, вдъхновява и ни носи удовлетвореност. Защото дори и да не знаеш всички правила за съгласуване и да не можеш да спрягаш глаголите в подчинително наклонение, пак може невинно да флиртуваш с красив французин. Така е във всекидневието – не винаги можем да сме обучени и подготвени за ситуациите, в които ще попаднем, но това не означава, че не може да им се наслаждаваме.

Като за възрастни

Освен това не бива да забравяме, че френският език е много повече от Франция. Той е един от най-могъщите съвременни езици. И понеже самият Екзюпери го е казал – “Възрастните обичат цифрите”, ще ви го докажа в цифри. Френският е официален още в 28 страни освен Франция, сред които са Белгия, Швейцария, Канада, Мадагаскар, Нова Каледония, Вануату, Бенин, Буркина Фасо, ЧАД, Конго, Джибути, Мали, Руанда, Сенегал… Майчин е на над 100 милиона души и се говори от още 290 милиона. Това го прави шестият най-използван език в света. Освен това той е един от шесте официални езика на Европейския съюз, както и вторият административен език на ООН.

Но стига сме говорили с цифри, защото напълно ще отегчим Малкия принц. Стига сме търсили отговори и тайни. Красотата на някои мистерии никога не бива да бъде разкривана. За всеки един от нас въпросът “защо всичко френско е хубаво” има различен отговор. Но всъщност няма никакво значение защо, стига да сме единодушни, че всичко френско наистина е прекрасно… и архитектурата, и музиката, и литературата, и модата, и кухнята, и козметиката, и виното… а да не говорим за френската любов.

Невидимите деца

Писала съм статията за „Седмичен Труд“

“Прекрасно мое момиче, роди се преди 17 дни. Беше мъртва от ден. Знаех, че нямам много време. Че това е нашето време, и то ще бъде кратко… Навсякъде по пътя имаше макове. Не ги набрах, защото знам, че вехнат бързо…. Толкова са крехки и преходни. Като теб…“. Това са думите на една майка към мъртвородената й дъщеря; думи, които нито една жена не бива да изрича, съдба, която никой не заслужава…

Но за съжаление тя сполетява повече от петстотин бременни всяка година в България. Бояна Петкова е една от тях. Допълнителният удар идва от българската действителност, която не й позволява дори да погребе детето си, защото според нашето законодателство, то е просто “биологичен отпадък”. Бояна отказва да приеме това и днес се бори да промени закона и да създаде фондация за родители, загубили бебета си.

„Това, което ми се случи, е на границата на мислимото, на границата на възприятието. Самият акт на раждане е начин да се продължи животът, да се запази човешкото съществуване. А да имаш мъртво бебе в себе си, да имаш смърт в тялото си, противоречи на първичното устройство на живота.

Най-ужасното е, че в нашето общество мъртвородените са невидими, несъществуващи бебета. Освен за майката и бащата, те не са реални. Дори някои лекари ги възприемат просто като поредния медицински случай. А обществото не се замисля за тях, защото са просто хипотеза за дете. Все едно щом не са проплакали, не са истински. Втълпява се на майката, че колкото по-бързо забрави, толкова е по-нормална и толкова по-добре за нея и за околните. А това изобщо не е вярно, защото родителите не могат да забравят… та това е тяхното желано и чакано дете.

Как може бебето ми да не е истинско? Нали го усещах как се движи в мен, как реагира на музика, на гласа ми… За мен тя е реален човек. Човек, който има правото да скърбиш за него и най-вече има правото да бъде запомнен.

Преживяването е шизофренично. Защото ти си майка, но нямаш бебе. Тялото ти прави кърма, но няма за кого. И ако нямаш нищо осезаемо, което да ти доказва какво ти се е случило, започваш да се луташ. В такава ситуация просто не разпознаваш живота си, не знаеш кой си.

На всичкото отгоре хората около теб се държат все едно нищо не се е случило, защото им е неловко. Това отрицание е пагубно за родителите, защото те имат нужда да тъгуват и най-вече да знаят, че детето им е истински човек и за някой друг освен за тях самите. Когато всички се правят, че това не е било, започваш да се чудиш дали е истина. А всяка жена има правото да се почувства майка, дори и бебето й да е мъртво, защото тя все пак е майка на някого. Ужасно е усещането, което обществото се опитва да ти втълпи – че въпреки че си била бременна и че си родила, като нямаш живо бебе, не си майка. Получава се разминаване между вътрешната ти реалност и това, което ти показва целия останал свят и просто изпадаш в безтегловност. Аз понякога и сега имам моменти, когато не мога да осъзная какво ми се е случило. Зная, че е станало, но част от мен отказва да го приеме. А когато говориш за случилото се, го правиш реално. И колкото по-реално е, толкова по-лесно можеш да се справиш с него.

Психолозите твърдят, че е много по-лесно да се сбогуваш с някого, който има име, който е истински, отколкото с неясната идея за нещо. Има изследвания, че майките, които са имали възможност да си гушнат бебета и да се сбогуват с тях      , след това страдат много по-малко от депресия и тревожност. В противен случай завинаги оставаш с мисълта, че си родил някакво ужасно, деформирано бебе. Представата за мъртвороденото винаги е по-страшна от реалността и може да те преследва много по-дълго. Защото, когато го видиш, осъзнаваш, че то просто е бебе – с малки ръчички, главичка, крачета – че е човек.

В България не дават на майките да държат мъртвородените. На мен ми я дадоха може би, защото съм доктор и защото лекарката ми е страхотна. Но пак беше неловко и бързаха да ми я вземат. Имах с дъщеря си едва двайсет минути. Нима това може да е достатъчно за една майка? Бях толкова наблъскана с болкоуспокояващи и толкова стресирана, че дори не си я спомням. И това направо ме убива. Но поне имам утеха, че съм я държала в ръце. Баща й обаче не успя да я види и много му е мъчно.

Смазващо е за родителите в България, че не могат нито да кремират, нито да погребат мъртвородените бебета. По закон те са “биологичен отпадък”, собственост на болницата и родителите нямат никакви права над тях. Мисълта, че детето ти е отпадък и че се изгаря заедно с някакви болнични боклуци е ужасяваща. Какво остава за случаи, като този през март, когато бяха намерени три бебета, изхвърлени в кофа за боклук. Такива мисли преследват майките завинаги.

Да не говорим, че и според Православната църква тези деца просто не съществуват. Тоест майката дори молитва не може да поиска да бъде прочетена за бебето й. По канон, ако не са кръстени, децата не се считат за божи чада, но не могат да бъдат кръстени, ако не са навършили 40 дни.  Абсурдно е едно бебе, което е възможно най-невинното човешко същество, да не бъде прието от църквата, да бъде отречено, че изобщо е било.

Аз следвах медицина в Германия и съм била свидетел на нормално и човешко отношение към мъртвородените. Те се дават на родителите за колкото време им е нужно да се сбогуват на спокойствие с тях и след това задължително се кремират или погребват. Всъщност такава е практиката във всички страни от Европейския съюз. Не може да се говори за зародиш или аборт, когато става дума за бебета, родени след 22-24 гестационна седмица и с тегло над 500 грама. Те са деца и отношението към тях трябва да е като към човешки същества. Дължим го на тях, на себе си, на човечността.

Искаме и в България да е така. Заедно с Български хелзинкски комитет, сдружение “Естествено” и фондация “Родители за родители” внасяме писмо до Министерството на Здравеопазването с предложение за промяна на нормативната уредба за правото на погребение или кремация на мъртвородените деца. Всеки, който иска да подпише петицията, може да го направи на сайта на Български хелзинкски комитет.

Давам си сметка, че има родители, които няма да искат да видят бебето си или няма да имат сили да го погребат. Затова няма да настояваме да е задължително, както е в повечето страни, а просто за право на избор.

Това детето ти да бъде кремирано или погребано е от изключително значение за жената, защото всяка майка има нужда да знае къде е бебето й. Тя не може да го обгрижва, както ако беше живо и това е единственият й шанс да направи нещо за него. Да знаеш къде е, ти дава усещането, че е на сигурно място. Идеята, че то е неясно къде и му се е случило неясно какво, много натоварва, защото конкретните неща се преживяват по-лесно от абстрактните.

Тъгата иска време, иска цялата ти енергия, за да можеш в един момент да стигнеш до предела й и да я приключиш. Не че някога ще спре да ми е мъчно за дъщеря ми, че ще я забравя, или вече няма да съм й майка, но поне ще мога да продължа да живея по нормален начин“.