Етикети

, , , ,

410874840_c4b0a0c019_oСнимката е просто илюстративна.

Статия за „168 часа“

„Аз изоставих детето си. Може да ме осъждате, да ме обвинявате, да ме целите с камъни дори, но няма да можете да ме нараните повече, отколкото сама се нараних, да ме накажете достатъчно, колкото вярвам, че заслужавам“. Това са думите на една жена, израсла в малък град, забременяла рано и притисната от роднини и обстоятелства дала детето си за осиновяване. По закон тя няма възможност да го търси, затова и не разкрива коя е всъщност. Разказва историята си, защото смята, че именно биологичните родители отнасят най-много негативи от всички, участващи в процеса осиновяване. Тя просто иска да покаже, че биологичните майки не са някакви чудовища, които безсърдечно оставят децата и никога повече не мислят за тях, а напротив – са жени, които в много от случаите нямат избор или нямат смелост за различен избор, но никога не забравят децата си.

Мога да ви разкажа колко трудно ми е било, как родителите са ме накарали да взема ужасно решение, как обществото ме е принудило, как съм станала жертва на кривите нрави в един малък град. Мога да ви разкажа как съм се влюбила в красавеца на училището и съм забременяла едва на 16 години, как той първоначално ми каза да не се притеснявам, но после бързо забрави не само чувствата си, но и самата мен, как е било прекалено късно за аборт, как съм нямала избор, как съм се чувствала съвсем сама в целия свят, как не съм осъзнавала какво правя… Мога да изтъкна хиляди оправдания, но истината е, че дълбоко в себе си знам, че за мен няма прошка, няма милост, няма смекчаващи вината обстоятелства. Защото с тази вина живея вече 17, почти 18 години.

Синът ми би трябвало тази година да стане на 18… ако е жив и здрав. Дано да е!

В някои страни на осиновените, когато достигнат до пълнолетие, им дават досие с информация за биологичните им родители, за майка им, тоест за тази, която ги е родила, защото не съм сигурна дали жени като мен имат право да се нарекат майки. И когато децата им станат на 18, те знаят, че има шанс да бъдат потърсени, получават поне малко надежда, някаква светлина в безкрайния тунел.

Аз обаче знам, че моят син няма да получи такава информация, дори може би никога няма и да научи, че е осиновен и никога няма да знае, че съществувам, че живея някъде, тревожейки се за него всеки ден. Според това, което ми казаха в асоциацията (Българската Асоциация Осиновени и Осиновители) в България осиновените не само, че не получават такова досие, но на децата дори са им сменяли имената и датите на раждане, така че такива като мен, които търсят, никога да не могат да ги намерят. Сякаш имаме право да ги търсим. Или смелостта. Дори и да го намеря, какво ще му кажа, ще имам ли сили дори да го погледна в очите… в очите, които най-вероятно ще са изпълнени единствено с омраза… омраза, която заслужавам.

Цялата история е част от книгата „Осиновени истории, издадена от „Труд“

Cover-Osinoveni1.jpg

Реклами