Етикети

, , , ,

410874840_c4b0a0c019_oСнимката е просто илюстративна.

Статия за „168 часа“

„Аз изоставих детето си. Може да ме осъждате, да ме обвинявате, да ме целите с камъни дори, но няма да можете да ме нараните повече, отколкото сама се нараних, да ме накажете достатъчно, колкото вярвам, че заслужавам“. Това са думите на една жена, израсла в малък град, забременяла рано и притисната от роднини и обстоятелства дала детето си за осиновяване. По закон тя няма възможност да го търси, затова и не разкрива коя е всъщност. Разказва историята си, защото смята, че именно биологичните родители отнасят най-много негативи от всички, участващи в процеса осиновяване. Тя просто иска да покаже, че биологичните майки не са някакви чудовища, които безсърдечно оставят децата и никога повече не мислят за тях, а напротив – са жени, които в много от случаите нямат избор или нямат смелост за различен избор, но никога не забравят децата си.

Мога да ви разкажа колко трудно ми е било, как родителите са ме накарали да взема ужасно решение, как обществото ме е принудило, как съм станала жертва на кривите нрави в един малък град. Мога да ви разкажа как съм се влюбила в красавеца на училището и съм забременяла едва на 16 години, как той първоначално ми каза да не се притеснявам, но после бързо забрави не само чувствата си, но и самата мен, как е било прекалено късно за аборт, как съм нямала избор, как съм се чувствала съвсем сама в целия свят, как не съм осъзнавала какво правя… Мога да изтъкна хиляди оправдания, но истината е, че дълбоко в себе си знам, че за мен няма прошка, няма милост, няма смекчаващи вината обстоятелства. Защото с тази вина живея вече 17, почти 18 години.

Синът ми би трябвало тази година да стане на 18… ако е жив и здрав. Дано да е!

В някои страни на осиновените, когато достигнат до пълнолетие, им дават досие с информация за биологичните им родители, за майка им, тоест за тази, която ги е родила, защото не съм сигурна дали жени като мен имат право да се нарекат майки. И когато децата им станат на 18, те знаят, че има шанс да бъдат потърсени, получават поне малко надежда, някаква светлина в безкрайния тунел.

Аз обаче знам, че моят син няма да получи такава информация, дори може би никога няма и да научи, че е осиновен и никога няма да знае, че съществувам, че живея някъде, тревожейки се за него всеки ден. Според това, което ми казаха в асоциацията (Българската Асоциация Осиновени и Осиновители) в България осиновените не само, че не получават такова досие, но на децата дори са им сменяли имената и датите на раждане, така че такива като мен, които търсят, никога да не могат да ги намерят. Сякаш имаме право да ги търсим. Или смелостта. Дори и да го намеря, какво ще му кажа, ще имам ли сили дори да го погледна в очите… в очите, които най-вероятно ще са изпълнени единствено с омраза… омраза, която заслужавам.

Разказвам хаотично, но да проследя историята последователно ми е много трудно, защото подсъзнателно ми се иска да пропусна най-болезнените моменти. Истината е, че дори нямам ясни спомени от… трудно ми е да го произнеса дори… „оставянето“ на детето. В болницата всичко ми беше като в мъгла. Не помня физическата болка, даже я възприемах като положителна, защото притъпяваше болката вътре в мен. Не раждах в родния си град, а бях изпратена „за ваканцията“ при моя леля на другия край на страната. Там трябваше да родя и да се върна „като нова“ за новата учебна година. Сякаш някога изобщо щях да мога да бъда „като нова“, сякаш бебето беше нещо като апандисит и след като го махнат от мен, щях да бъда здрава и без проблеми. Такива заблуди съсипват много животи.

14499951760_6da00cf4df_o

Спомням си, че се надявах до последно бащата на бебето да си промени мнението и да дойде да ме вземе. Въпреки че си давах сметка, че той дори няма как да разбере къде съм, защото родителите ми никога нямаше да му кажат. Но явно психиката на човек се опитва да го спаси в такива моменти с нереални фантазии. Той, разбира се, не дойде. Посещаваше ме единствено тази далечна леля, която всячески ме тормозеше. Спомням си как само ми повтаряше, че майка ми и баща ми няма да ме приемат с бебе вкъщи и ако го задържа ще трябва да си живеем на улицата, където е мястото на такива уличници като мен.

Колкото и да се отклонявам в разсъждения, не мога да избягам от ключовия момент за моето решение. Истината е, че водещото за него не беше страхът, че ще остана на улицата, нито притеснението какво ще кажат хората – въпреки че съм израсла в малък град, винаги съм била имунизирана срещу това. Просто се чувствах недостойна, мръсна, грешна, ужасна – всички това ми повтаряха – момчето, което си мислех, че обичам, се отрече от мен, родителите ми заплашиха, че ще ме изгонят на улицата и ме пратиха на другия край на страната само и само да не разбере някой, че съм бременна, никой не ме подкрепи, акушерките ме третираха като парцал. Просто нямаше кой да ме насърчи да намеря в себе си убеждението, че всъщност съм просто едно наивно момиче. Изведнъж това се бе оказало престъпление с вечна присъда. Самата аз се чувствах недостойна да живея, камо ли да гледам дете.

Ще ме попитате колко години са ми били необходими, за да осъзная, че всъщност искам да бъда майка, че искам това дете, че правя ужасна грешка. Не бяха години, а минути. В момента, в който излязох от онази болница, всичките тези мисли и чувства ме заляха като вълна. Исках да мога да се обърна, да се затичам обратно и да си взема детето. Но реалният живот не е филм. Детето вече не беше мое. Бях сложила подписа си под най-ужасяващия документ – съгласие за осиновяване. Бях се подписала под собствената си присъда. Следващите месеци, дори години, бяха истинска агония. Всяка нощ сънувах кошмари, всеки ден обаче трябваше да се правя на безгрижно момиче, притесняващо се за изпити и оценки. Не можеше да бъда тъжна, никой в семейството ми не го позволяваше, не можеше да страдам и най-вече не биваше да споменавам детето – детето, което вече дори не можеше да нарека свое. То не съществуваше. Бях майка без син, бях загубила детето си, но дори нямах право на сълзи или скръб, на съчувствие. Всъщност дори не бях майка. Бях някаква репродуктивна система без душа… бях лошата, изоставящата, тази без сърце, без съвест.

Знаете ли коя според мен е най-глупавата фраза „Времето лекува всичко“. Не знам кой я е измислил, а и не ме интересува, но съм сигурна, че е някой мъж, който никога не е имал деца. Години по-късно приятелка, с която намерих сили да споделя всичко, ме пита дали не ме е страх от възмездие и наказание, от ада. Отвърнах й: „Как може човек да го е страх от нещо, което е всекидневие за него. Аз отдавна съм в ада“. Живеех в мъка всеки ден, мразех всяка една бременна, а видех ли майка с количка, пресичах от другата страна на улицата, защото ме беше страх от яростта, която ме обземаше. Исках да й изкрещя в лицето – защо ти имаш право да се радваш на дете, а аз не.

Мразех и приятелките си. Всъщност ми бяха приятелки до момента, в който родяха. След това спирах дори да говоря с тях. Не ме интересуваше нито какво си мислят, нито ми липсваха. Някои ме търсеха, чудеха се дали не съм им обидена, други нищо не казваха. Все пак колкото и майка ми да се бе постарала да прикрие случилото се, не бе успяла – почти нищо не остава скрито в малките градове. Така че вече не бях просто покварена, но и горката, която се побъркала след като осиновили детето й. Днес, години по-късно, когато вече живея в голям град и имам по-разумни и модерни приятелки, с които съм споделила миналото си, те винаги са се учудвали на историята ми: „Говорим за 90-те години все пак, не за 60-те, – възмущаваха се – Какви са тези старомодни нрави? Как могат да твърдят, че си уличница? Как могат да искат от теб да оставиш детето си? Как може да не те искат вкъщи? И то заради това какво ще кажат хората!“. Истината е, че това са жени, расли в голям град, които идея си нямат, че хората в малките градове и села и до днес са на ниво 60-те години. Може и да ми се обидите, че го казвам, но изобщо няма да се старая да бъда тактична за хората, заради които загубих детето си.

Обсебеността ми от чуждите деца се променяше с всяка година. Бебетата в колички ме побъркваха в началото, постепенно започнах да забелязвам тези, които прохождаха, след това по-големите… всеки път изтръпвах при срещата с дете, което беше на възрастта, на която трябваше да е моят син. При вида на всяко дете с подобни на моите черти, се стрясках, мислех дали е моето, опитвах се да го следвам по улицата, за да видя родителите му… дали има прилика с тях, дали е възможно да е осиновено. Бях обсебена и вманиачена.

268369035_95b83e4e8b_oНай-трудно ми беше на всеки негов рожден ден. Кризата започваше месец преди това… седмици наред не спях, отслабвах, хората около мен си мислеха, че съм болна. А на самата дата не спирах да плача – сякаш сълзите, които навремето не бях успяла да пролея от ступор, се появяваха със стотна сила. Не знаех свещ на торта ли да паля или свещ в църквата. Измъчвах се от неизвестното – дали детето ми е живо, дали е щастливо, къде ли е, само ли е, има ли с кого да празнува. Ако е нещастно и тъжно, има ли кой да го утеши. Има ли кой да му купи подарък. Аз всяка година купувах. Първоначално ги криех в килера, в мазето, а години по-късно, когато най-накрая се изнесох от вкъщи, си ги редях в един шкаф. Хората имат в дома си тъмни стаи със срамни принадлежности, аз имам шкаф с подаръци – от бебешки, до като за голямо момче. Пишех му и писма. Казвах всичко на сина си, което бих му казала, ако можех да го видя. Това, колкото и безсмислено да ви се вижда, всъщност ми помогна.

Рових се в каква не информация за осиновените и осиновителите, за правата и тревогите им. Попаднах на асоциацията (Българската Асоциация Осиновени и Осиновители), но не смеех да се обадя. Все пак това, мислех си, това е асоциация за осиновени и осиновители, не за „ужасните изоставящи майки“. Един разговор в техен форум обаче ме накара да осъзная, че те помагат дори на хора като мен. Разбира се, нямах право да съм част от група за взаимопомощ, но се оказа, че предлагат консултации за биологични родители.

Научих, че има различни варианти за търсене чрез форуми и сайтове, но трябва да е много внимателно чрез запазване на анонимност и по-скоро следене дали някой, отговарящ по данни на роденото от теб дете не търси биологичните си родители. Според законите, ако официално разкрия данните на детето – кога и къде е родено и как съм го кръстила първоначално, това е подсъдно, защото то може да не знае, че е осиновено и да наруша тайната на осиновяване.

Честно да ви кажа, когато разбрах, че нямам шанс да търся синя си по закон, изпитах и доза облекчение. Звучи странно, но истината е, че самата мисъл да го намеря е ужасно плашеща за мен. А ако не е жив, ако е бил нещастен и аз съм виновна, ако съм го обрекла на един ужасен живот, а ако е бил щастлив и с моето разкритие му причиня болка сега, ако ме намрази, ако ме е мразил цял живот… За съжаление тези страхове при мен са по-силни от надеждата да го намеря и да ми прости. Не вярвам, че заслужавам прошка, самата аз все още не мога да си простя, но се надявам един ден да имам сили поне за това…

Advertisements