Етикети

, , , , ,

Русенката и до ден днешен търси биологичната си майка

Статия за „168 часа“

photo_5Мирослава Трифонова е родена в Русе и живее там и до днес. Разбира, че е осиновена като тийнейджърка и още тогава иска да намери биологичната си майка. Днес 25 години по-късно тя все още я търси. Разказва историята си с надежда, че яко някой я разпознае, ще се свърже с нея.

„Разбрах, че съм осиновена едва когато станах на 16 години. Но като че ли преди това винаги съм имала съмнения. Още като малко дете ми правеше впечатление, че моите родители са по-добри от другите, никога не ми се караха за белите, които като всяко дете правех, не ме наказваха, не ми забраняваха почти нищо, глезеха ме, угаждаха ми. По-късно започна да ми прави впечатление как винаги ми се повтаряше колко много приличам на майка си и на баща си, непрекъснато някой откриваше и изтъкваше прилики. И тъй като това ми се втълпяваше постоянно, аз започнах да се питам защо толкова много се набляга на този факт, който би трябвало да е съвсем нормален. Започнах да се оглеждам в огледалото и да виждам, как всъщност изобщо не приличам на тях. Майка ми е бяла, синеока, баща ми беше русоляв със сини очи, а аз като визия съм точно противоположна – с тъмни очи и тъмни коси. Съмненията ми започнаха от там. Струваше ми се нелогично, че хората твърдят нещо, което очевидно не е така. Давах си сметка също, че живея по-изолирано от другите деца, че родителите ми не ми дават прекалено да общувам. Дори като малко дете са ме изпратили за няколко години при баба ми на село.

Години по-късно разбрах, че причината била една случка, която много разстроила родителите ми. Когато съм била на две години, баща ми ме завел в сладкарница „Тетевен“ в центъра на Русе и една жена го спряла и директно го попитала: „Другарю, това дете осиновено ли е?“ и той казал: „Да, защо?“. Тя отвърнала: „Защото това е моето момиче“. Баща ми много се изплашил, казал й да ни остави, взел ме на ръце и хукнал да ме прибере вкъщи. Явно са се страхували тази жена да не ни намери и затова ме завели на село далече във Врачанско, където съм останала няколко години. Жената от сладкарницата е възможно да е била биологичната ми майка, защото тя би трябвало да е, ако не от нашия град, то поне от нашата област, но е възможно и да се е припознала. Баща ми нищо не я питал, просто е гледал да се измъкне по възможно най-бързия начин.

Повратна точка беше и тринайсетия ми рожден ден. Бях събрала у нас съученичките ми и празникът вървеше най-стандартно с торта и свещи и всичко останало до момента, в който едно от момичетата не попита татко точно в колко часа съм се родила. Той така се притесни, направо пребледня, извика майка ми, която шеташе в кухнята. Тя като дойде успя само да измисли, че не помнела точно. Татко се опита да замаже положението като уж си спомни, че към 2-3 часа следобяд му съобщили, че има момиче. Настана неловка тишина, видях как съученичките ми се спогледаха и не посмяха да продължат с въпросите. И на тях и на мен ни беше странно как така родителите няма да знаят в колко часа е родено детето им и то особено майката. А майка ми и баща ми горките изглеждаха толкова притеснени, явно най-малко са очаквали да ги питат това. Все пак празникът си продължи, но от този момент нататък, животът ми се промени.

Дори и да потисках въпросите и съмненията, те сякаш напираха и ме заливаха непрекъснато. Но човешкият мозък е много странно нещо, хем знаеш нещо, хем успяваш да се самозаблуждаваш, че то не е вярно. Вътрешно в себе си имах подозрения, но успявах да се самозалъжа, че всъщност нямам. Човек понякога просто не иска да погледне истината в очите и дори и очевидните факти успява да приеме като плод на въображението си. Реших, че най-добрият начин да избягвам моите съмнения е да спя, да чета, да не се поглеждам в огледалото, да не общувам с хората. Беше ме страх да застана пред проблема; страх от отговорите, които бих получила; страх от неизвестното.

photo_1

Но истина рано или късно излиза наяве. При мен се случи много неочаквано и по много болезнен начин. Една комшийка един ден просто ме спря и директно ми каза. Все едно ме зашлеви. Аз даже бях приятелка с нейната дъщеря, но майка ми не ми даваше много да си общувам с нея. И тази жена явно се обиди и за да си отмъсти или защото през своята изкривена логика така е смятала, че е редно, един ден като се връщах от училище ме спря и ми заяви: „Мирослава, искам да ти кажа нещо. Майка ти не ти дава да идваш у нас и да се събираш много с приятелки по една единствена причина – защото не си тяхно дете, ти си осиновена“. Почувствах се по възможно най-кошмарния начин. Дори сега като го разказвам и настръхвам.

Не знам дали ще мога с думи да опиша емоциите, които избликнаха в мен. Първото нещо, което си казах, беше: „Най-после разбрах“. Това обясни всички въпроси, даде ми отговора, от който така се страхувах. „Ти си осиновена“ – тези думи си повтарях, докато се прибирах към нас. Бях като попарена, не осъзнавах какво правя, какво ще правя… По инерция просто вървях към къщи. Когато влязох, явно съм гледала безумно, защото майка ми се уплаши и веднага ме попита какво е станало. Разбира се, отговорих, че няма нищо… измислих някакво оправдание, че ми е лошо. Затворих се в стаята си, легнах и започнах да плача. Като на лента в съзнанието ми изникваха случки, думи, конфузни ситуации. Започнах да си обяснявам всякакви нелогични досега факти. В главата ми връхлитаха фрази, сякаш някой друг ги изричаше, сякаш всичко потискано като съмнения, избликваше сега: „Да, аз съм осиновена; да, аз съм дете, което е изоставено от майка си; да, други хора са ме взели и са ме отгледали“.

Плаках, много плаках, защото ме болеше. Чувствах се ужасно: бях объркана, бях уплашена, излъгана, огорчена, предадена от най-близките, измамена от всички, от целия свят. Най-страшното беше, че не знаех коя съм, сякаш някой беше изтрил всичко, сякаш бях умножила себе си по нула. Чувствах се сама, без корени, без дом, без произход, без никой близък. Вечер заспивах уморена от плач, сутрин се събуждах и отново плачех. В главата ми отново имаше много въпроси: „Какво ще правя сега?“, „Защо точно аз?“, „Защо мама е решила да ме изостави?“. Хиляди защо, на които нямах отговор и които ме раздираха.

photo_2

Никога няма да забравя, колко ми беше трудно да погледна жената срещу мен и да ѝ кажа „майко”. Не ѝ признах, че знам, че съм осиновена. На никого не признах. Говорих с майка си едва седем-осем години след това. Нямах сили да ѝ кажа тогава, нито да ѝ разкрия как съм разбрала, просто не можех да го изрека, толкова беше жестоко. А и не исках да я нараня.

Години наред живеех сама с тази истина. Сякаш започнах нов живот. Все едно се родих отново, само че този път усетих и разбрах болезненото раждане. Трябваха ми не месеци, а години, за да намеря себе си отново, да превъзмогна болката и да продължа напред. Години, в които не живеех, а просто съществувах. Сякаш искрицата в мен бе угаснала и аз просто продължавах напред без да знам накъде, без да знам как.

Единствена мисъл, която ме крепеше през годините, беше че съм имала късмет да ме осинови семейство, което ме е отгледало с любов, че съм имала късмет да не попадна в дом. Само това ме спаси.

Търсих много информация в интернет за осиновените, но никога не посмях да се включа в някоя група или форум. Едва през 2005 г., когато открих Българската асоциация „Осиновени и осиновители“, реших да говоря с техен специалист. Жената, която дойде да се види с мен, също беше осиновена и мога да кажа с ръка на сърцето, че онази среща отключи освобождаването ми от много болки и въпроси. За първи път почувствах облекчение, намерих човек, който е пободен на мен, който може да ме разбере, който е почувствал същата болка. Вече не бях сама, за първи път се почувствах у дома си.

След толкова много години реших, че е дошло време да поговоря и с майка си. Не исках да тая повече това бреме в себе си. Истината е, че болката не беше утихнала, но вече бях готова да говоря спокойно и свободно за всичко. Един ден просто казах на майка ми, че искам да ѝ призная нещо, че го знам от много време, че не искам да я притеснявам и това не е повод да я упреквам. Изрекох: „Знам че съм осиновена, че сте ме взели от родилния дом в Русе, че съм била само на двайсет дни. Не искам да се притесняваш, майко. Ти си моята майка, ти си ми дала живот. Винаги ще си моята майка!“ Облекчението след тези думи беше огромно – да можем да говорим без лъжи и недомлъвки беше изключително ценен дар. Майка ми първоначално се ядоса като разбра как аз съм научила, че съм осиновена, но ѝ казах, че е минало толкова много време, така че е безсмислено да търси сметка на когото и да било. Но и тя сякаш се отърси от огромен товар.

Разказа ми как е имала проблеми, как са й казали, че най-вероятно няма да може да има деца и докторката ѝ е предложила да осинови. Всъщност самата докторка, която е уредила осиновяването, е следила и бременността и раждането на биологичната ми майка. На моята майка е казала единствено, че е младо момиче, здраво, от добро семейство. Нищо повече.

За себе си знам само, че съм се родила на 5 март 1972 г. в Русенската АГ Болница, че съм тежала две и двеста. Докторката, която е водила раждането, за съжаление вече не е между живите и нямаше как да я намеря, за да получа повече информация за биологичната си майка. А и не съм ходила да разпитвам в болницата, защото по принцип трябва да имам разрешение от съда. Въз основа на какво да им поискам архив или данни. Така стоят нещата, че едва ли не трябва да се разболея много сериозно, да имам нужда от донори и чак тогава може и да ми предоставят право на информация. А не бива да е така. Трябва да се знае истината, децата да растат със знанието, че са осиновени, за да не могат да бъдат съсипани от такива жестоки познати или непознати и най-важното – когато детето навърши пълнолетие да има право на контакт с биологичните родители или поне достъп до информация. Ужасно е да живееш без да знаеш кой си и най-вече към какви болести може да си предразположен.

Особено тежко ми беше, когато забременях – хем се радваш, че носиш живот в себе си, хем не знаеш на какво можеш да го обречеш. Ужасно е за една майка да не знае към какво може да е генетично предразположено детето й.

photo_3

Това е основната причина за мен да искам да намеря биологичната си майка. Не за да я упреквам, не за да търся равносметка. Пределно ми е ясно и съм убедена, че е имала основателна причина да го направи, защото самата аз съм майка и знам какво значи за мен детето ми. Не вярвам, че е била безотговорна да ме захвърли просто така. Ако съм наследила интелекта и чувствителността на родителите си, съм сигурна, че е било огромна болка за нея, но е била принудена да го направи.

Днес открито признавам, че съм осиновена. Не се притеснявам, не крия, не се и обиждам, ако случайно се сблъскам с недоброжелателност. Приела съм истина за себе си и съм се научила да живея с нея. Но въпреки хубавите неща в живота ми, признавам, че винаги ми е липсвало нещо. Имам прекрасно дете, което ме обича. Всички около мен ме обичат. Умея да съм щастлива. Но празнината в мен си е там, и не само тя, болката също. Имам нужда да намеря тази жена, за да намеря и последните разпилени парчета от себе си.

Преди няколко години ми се случи нещо много странно. Тогава работех в един хранителен магазин на центъра на Русе и имаше една баба, която винаги идваше да си пазарува. Все ми казваше как само при нас идва, защото ѝ било много приятно да си общува с мен и колко много приличам на нейната внучка, която много ѝ липсва, защото е женена в чужбина. Дори един ден ми донесе снимки на тази жена, за да ми я покаже. Не мога да ви опиша за каква прилика става дума, все едно с тази жена сме сестри, даже все едно аз съм на снимките. Оказа се, че тя е с година по-голяма от мен, но така и не разбрах как се казва.

Баба дори веднъж доведе дъщеря си, майката на момичето, явно ѝ беше разказвала за мен. Тя се оказа светла жена със сини очи – приличаща изключително много на моя син, който е съвсем различен от мен.

Следващият път, когато бабата дойде, аз вече не се сдържах и ѝ признах, че съм осиновена. Много ѝ се извиних за нахалния въпрос, но директно я питах дали нямаме някаква връзка. Получи се доста притеснителна ситуация и истината е, че тази жена никога повече не дойде в магазина. Дали защото ѝ стана неудобно, дали защото наистина имаме някаква връзка или просто защото съм й напомнила за нещо в миналото, не знам… но тя просто изчезна. Не съм я търсила, не знам и къде да я търся. А и не исках да ги натоварвам, да ги притеснявам. Така или иначе, ако имаше нещо и ако искаха, те щяха да се върнат. Така останах с още въпроси, на които нямах отговор. Всъщност целият ми живот сякаш е низ от безкрайни въпроси“.

Advertisements