Етикети

, , , ,

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Статия за „168 часа“

Гергана и Тихомир израстват с мисълта, че са близнаци и едва пълнолетни разбират, че всъщност са осиновени и всеки от тях е от различни биологични родители. Но в сърцата си те остават брат и сестра и до днес. Тяхната история е доказателство, че истинското семейство не е просто това, с което ни обвързват гените ни, а това, с което ни обвързва сърцето ни.

Гери: Майка и татко не могат да имат деца и решават да осиновят. Когато отиват в Шейново, им показват две бебета, родени през два дни, за да изберат. Татко погледнал мама и казал: „Ние така или иначе искахме да имаме две деца. Не сме дошли на пазар. Така че нека ги вземем и двете“. На майка ми толкова й е трябвало. Когато се стига до съда за осиновяването, съдийката вижда, че имаме два дни разлика и преценява, че не може така, затова брат ми го записват на моята дата и ставаме близнаци. И оттогава цял живот сме живеели с мисълта, че сме близнаци. Дори днес, когато вече знаем, че биологичните ни родители са различни, пак се усещаме като близнаци, така се представяме, така се самоопределяме.

Тишо: Никога не сме се имали съмнение, че сме близнаци. Знаехме, че сме разнояйчни, затова и не сме търсили да определим дали си приличаме или не. Дори и сега за мен тя си ми е сестра близначка. Макар и на ниво разум да разбираме, че това не е вярно, в сърцето си за нас това е единственото вярно.

Гери: Разбрах, че съм осиновена едва в годината, когато навърших 18. Помня, че някакъв дядо на село обиди едно от нашите приятелчета с думата „хранениче“, а аз дотогава не бях чувала тази дума. По-късно вечерта вкъщи говорих с баща си и той след като ми обясни значението, ме попита: „Теб ако някой те нарече така, как ще реагираш?“ На мен сърцето ми сякаш започна да тупти в цялото ми тяло, подсъзнателно усещах какви ще са следващите му думи. Казах му, че ще се обидя и на него и на майка, защото това е най-важното нещо, което трябва да знам за себе си, а ако не го знам, те ме правят уязвима пред недоброжелателни хора. Явно това беше добър аргумент за баща ми, защото той се реши да ми разкрие истината. Това, което помня ясно, беше, че ми изтръпнаха крайниците. Почти месец след това все още не си усещах ръцете и краката, даже ходих на лекар. Явно толкова силно ми се е отразила тази новина, че изгубих известна чувствителност на физическо ниво. Когато говорих с мама, тя ми каза: „Камък ми падна от сърцето“. Тя се страхувала като разберем, да не тръгнем да се самоубиваме, да бягаме от вкъщи, да изпадаме в кризи. Питах веднага и за брат ми, разбрах истината, но обещах да не му казвам, а да оставя родителите ми сами да говорят с него.

Така се случи обаче, че те така и не намериха подходящ момент. Чаках ги години наред и вече преди баща ми да си отиде, ми каза: „Майка ти няма да събере смелост. Ти ще трябва да му кажеш!“ Така че аз намерих сили, викнах брат си и започнах много от далеч, бавно, спокойно, подготвих го и накрая, когато му казах, неговата реакция беше просто: „Хм, и какво от това“. И това беше всичко. Много се учудих.

Тишо: Че защо? Истината е, че преди това не съм се съмнявал, но и като ми каза, не се изненадах. Явно сестра ми очакваше от мен някаква реакция, но за мен това беше просто факт. Същото като това, че не съм роден на датата си, а два дни по-рано. Не съм имал нито въпроси откъде идвам, какво ми се е случило, кой съм… защото аз знам кой съм, кои са ми родителите, коя е сестра ми. Нямам нужда да търся други хора, имам си семейство… винаги съм имал.

Гери: Аз много настоявах да говорим, смятайки че това е важно, а той дори винаги забравя на коя дата реално е роден и ми се обаждал да ме пита само като са му правили хороскоп. Забравя и първото си име, което му е дала биологичната му майка. През годините съм срещала само няколко души като брат ми, които не търсят биологичните си родители. В началото си мислех, че ги е страх, но с времето разбрах, че не им създава дискомфорт, че нямат нужда от това.

Тишо: Никога не съм проявявал интерес, даже и в сърцето нямам желание, необходимост да намеря тези хора. Не съм изпитал тръпка дори, ей така нещо да те жегне отвътре да търсиш. Щом тази жена така е решила, то си е неин избор, в крайна сметка аз не нося отговорност дали тя днес живее с чувство за вина или не. Аз лично винаги съм бил в мир със себе си, не разбирам цялата драма, през която минават други хора. Но всеки явно приема нещата различно и всеки има право да търси, щом има нужда от това.

Гери: Като изключим тези случаи като брат ми, които са минимален процент, повечето осиновени влизат в някакво търсене на приливи и отливи – в един момент подтикнат от филм, история, книга, започваш да търсиш, но тъй като се сблъскваш с редица трудности и те залива ежедневието, забравяш за известен период, после отново нещо се отключва. След като получих пълна подкрепа от майчицата ми, която винаги си е представяла как някой ден ще си намерим биологичните майки и ще станем едно още по-голямо семейство, отидохме в съвета, където би трябвало да се пази съдебното решение. Там ми се скараха: „Как не ви е срам да търсите произхода си, не стига, че сте осиновена, а и влачите тази женица с вас. Това се казва храни куче да те лае“. Много се разстроихме и двете с майка ми и дълго плакахме на пейките пред общината. А аз не търсех още едни родители, имах си родители, просто исках да разбера какво може да се е случило в живота на един човек, че да изостави бебе.

gery_tishkoПо това време нямаше законен начин на търсене на биологичните родители, не съществуваше този нормативен ред, който съществува днес. Оказа се, че никой няма да ни предостави никакви документи, защото всички те са служебна тайна. Разполагах само с три имена на биологична майка, която моята майчица бе записала в родилното и то толкова тривиални, каквито има всеки трети в страната. Сметнахме и приблизителната възраст, защото акушерката е казала навремето, че момичето е било студентка. След време наех частен детектив и той успя да ми предостави контакти и адреси на 20 жени с такива имена и на подобна възраст. Тогава самата аз се превърнах в детектив – прозвъних всяка една или ходих до домовете им, за да ги видя отдалеч. Обиколих страната, чаках пред чужди домове, само за да зърна тези жени. Нито една от тях не беше майка ми обаче.

Показах се в едно предаване по телевизията и заявих коя съм, къде съм била родена и кога и че търся произхода си. Истината е, че моята биологична майка ме е гледала тогава, но вместо да се зарадва, страшно се е притеснила. Нейната собствена майка – биологичната ми баба, която е от малък град, й се е обадила и й е казала: „Видя ли сега? Това те търси! Като те намери, целият град ще разбере за срама ти… Очерни ни рода“.

Години по-късно разбрах, че всъщност това са били най-големите страхове на биологичната ми майка – че някой ден някой ще звънне на вратата, ще й блесне една камера в очите и един глас ще й каже: „Здравей мамо, аз съм“. Днес като специалист в Българска Aсоциация Осиновени и Осиновители вече не съветвам осиновените да търсят по такъв агресивен начин, защото в много случаи плашат биологичните родители.

След предаването се обади една жена, която твърдеше, че аз съм дъщеря й. Като разбрах, всичко ми падна в петите, преди срещата с нея не знаех къде съм. Оказа се обаче, че тя е влязла да ражда една година преди аз да се родя и детето й е починало по време на раждане. Дали са й смъртен акт, но тя цял живот вярва, че е дадено за осиновяване. Затова и видя в мен своето дето. Нито съвпадаха данните ни, а и разликата във възрастта беше цяла година, но тя беше убедена, че аз съм дъщеря й, искаше да ме запознава с всички роднини, да организира родова среща. Дадох си сметка, че трябва много спешно да спра илюзията на тази жена и колко е опасно да търсим произхода си по този начин.

Въпреки това не се отказах. Използвах всякакви връзки, всякакви възможности. Накрая успях да се добера до копие от стар паспорт на биологичната ми майка, от който разбрах, че  имената й са сменени – фамилията и бащиното са със разменени места. Търсейки по тези нови данни стигнах вече до съвсем нова информация. Разполагах с адрес. И просто отидох там с колата си, паркирах и зачаках. Първото ми желание беше просто да я видя, да разбера дали си приличаме, да проверя дали ще трепне нещо в мен, ако я разпозная. Осъзнавах, че тя може и да не е готова за среща с мен, че може да има семейство, което да не знае нищо, затова просто чаках известно време. Изведнъж на балкона, който трябваше да е на нейния апартамент, се появи една жена с котка. Тя беше… но нищо не трепна в мен. Наблюдавах още известно време дали някой влиза и излиза и накрая си казах „рискувам“. Звъннах на вратата, тя стоя и гледа през шпионката, помълча, видя, че няма да си тръгна, накрая попита „Кой е?“. Аз понеже не исках да я стресна, а и предполагах, че може и някой от съседите да слухти за клюки, казах: „Непозната съм, търся една съученичка, която трябва да живее в този блок. Искам само да ви попитам нещо“. Тя отвори вратата, по-късно ми сподели, че веднага е разбрала коя съм, не защото ме е познала, а защото винаги е живяла в страх, че някой ден ще я потърся. В този ден за нея аз бях просто проявление на страховете й, които я настигнаха.

Когато влязох в коридора, й казах: „Аз съм…“ и името, което тя ми е дала при раждането. Това за мен беше паролата. Съветвам и до ден днешен осиновените да използват това име като парола за разпознаваме, защото много пъти в желанието да се намерят, търсещите разпознават неправилните хора.

Разплакахме се, попитах я дали мога да я прегърна, ти кимна утвърдително, но ме помоли да си тръгна бързо, защото чака мъжа си, който не знае нищо за мен и ми определи среща в кафене след няколко дни. Не мога да кажа, че бях доволна от тази първа среща, но бях развълнувана, че почти след 14 години търсене най-накрая я намерих. Отидох в един цветарски магазин, купих най-големия букет, взех и торта и отидох при моята майчица, на която не бях казала, че ми предстои такава среща, и тя само като ме видя, веднага разбра какво е станало. Говорихме и плакахме с часове.

При втората среща с биологичната си майка, успях да разбера историята й. Как идва от малък град да следва в София, запознава се с едно момче, забременява, но, когато му съобщава, той й заявява, че е женен и има дете. Тя, отчаяна си отива вкъщи, но майка й още на гарата я качва обратно на влака и й казва да се връща в София и да не стъпва вкъщи, докато не се оправи с това. Когато ме ражда, акушерките ме взимат от ръцете й и тя никога повече не ме вижда. Бърза да си смени имената, за да не бъде намерена и само три месеца по-късно се омъжва. Забременява, но ражда дете с тежки увреждания, което скоро почива. Погребва малко ковчеже и смята това за наказание от Господ. Цял живот след това този мъж, с когото живее, я тормози физически и психически, но тя търпи, защото вярва, че това е нейното наказание и тя трябва да го изтърпи. Три или четири години по-късно ражда още едно дете – син, който и до ден днешен не знае, че има сестра някъде.

Успокоих я, че не бива да се чувства виновна, че съм попаднала на най-доброто възможно семейство и че ако трябва днес аз съм готова да се подпиша от нейно име да бъда осиновена. Че имам родители, че не търся майка, нито искам нещо повече от информация. Исках да разбера произхода си, имам ли наследствени болести, какво може да съм предала аз на своето дете. Тя обаче мълчеше, само казваше: „това не е от моя род, трябва да е от другия“. Казах й, че имам брат – Тихомир – и тя много притеснено отговори: „Ама той не е от мен“. Успокоих я, че знам, разбира се. Разкрих й също, че има внук и питах дали не иска да го види. Единственият отговор беше, че не се интересува.

Питах я дали не се притеснява, че мога да се срещна със сина й, а понеже е доказано, че гените се привличат, да се харесаме. Сблъсквали сме се и с такива случаи по време на работата си в асоциацията. Тя беше категорична, че той си има семейство и не ходи по жени. Интересувах се и дали ще му каже, че съществувам, но тя се притесни и отвърна, че ако той разбере, ще я намрази и в никакъв случай не бива да разбира. Питах и за нейната майка, баба ми, но и тя не проявявала никакъв интерес към мен. За биологичния ми баща не ми каза почти нищо, само малко име и град, но каза да не го търся, защото той ще ме отхвърли, ще ме намрази… с две думи прехвърли нейните собствени страхове върху мен.

Истината е, че тя така и не видя в мен детето, жената, личността. За нея бях просто травмата, страхът. Разбрахме се да се чуем и да се видим. След няколко месеца й беше рождения ден, затова реших да й се обадя, но телефонът й беше изключен. Отидох да я потърся на работата й, но и работата си беше сменила. Намерих нов телефон и й се обадих, но тя категорично ми заяви, че много я е страх от мъжа й, че той ще я убие, ако разбере за мен. Затова аз й казах: „Няма да те търся повече, знаеш къде можеш да ме намериш, когато решиш, ще се радвам да те запозная с моята майчица, да чуеш как съм расла, да видиш внука си. Но аз няма да ти звъня повече, не се страхувай“.

Истината е, че не ми се обади никога повече – на първия ми рожден ден след тази последна среща, тайничко се надявах, че ще се обади, а след това просто трябваше да го преживея. Никак не е лесно, да те отхвърлят втори път и то вече не като бебе, а като личност. Но си дадох сметка, че тази жена не вижда личността, за нея аз съм просто болката и травмата.

За мен всичко това беше напълно достатъчно, разбрах историята, не исках нито да търся повече, нито да се ровя в миналото. Обърнах страницата и продължих напред. Единствено не разбрах достатъчно за фамилната си обремененост, което всъщност е много важна информация, особено, когато човек има дете и тръпне, от какво ли може да се разболее.

Тишо: Като знам през какво мина сестра ми, още повече се убеждавам, че е много по-добре, че не се занимавам да търся. Това си е зверско натоварване – и физическо и психично. И за какво? Само за да разбереш примерно, че биологичната ти майка се казва Йорданка Иванова Петрова и е от Бургас. Голяма работа. Какво значение има всичко това. Това са просто някакви факти, както дали си рус или със сини очи. Смятам, че личната ти съдба не е свързана с биологичните ти родители, а с истинските ти майка и баща. С тях започва животът ти. Някой може да каже, че липсват първите дни, седмици или месеци, но истината е, че нищо не липсва… поне на мен никога не ми е липсвало. Съзнателният живот започва много по-късно. За наследствени заболявания, не съм се замислял, а и не мога да кажа, че ме интересува чак толкова. Дори и човек да знае какви са, не може да ги предотврати, така че даже е по-добре да не знае.

Нямам никакви чувства към биологичната си майка – нито положителни, нито отрицателни. Ако ме търси, бих се видял с нея, но нито ще я обвинявам, нито ще имам желание да си поддържам контакт. За мен това ще е просто един човек, с когото ще се срещна, а аз с много хора съм се срещал. Наистина нито ме интересува, нито ме вълнува. Аз не се срамувам, че съм осиновен, но и не го правя на въпрос. Приятелите ми знаят, но никога не ми се е случвало някой да ме обиди, че съм осиновен или да го коментира. За мен това е просто един факт, нищо повече.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Гери: През годините говорих с много осиновени и осиновители и всички въпреки различните си съдби, споделяхме много общи трудности. Отношението към нас беше много негативно, и то не само от обществото, което ни възприемаше едва ли не като хора с увреждане, но и специалистите, към които се обръщахме по време на търсенето си, често бяха негативни и неподготвени. Бяхме напъдени от съдилища, от съвети, от общини, отказваше ни се достъп до каквато и да е информация, гледаше се с насмешка на желанието ни да търсим произхода си. Точно затова решихме да създадем Българска Aсоциация Осиновени и Осиновители, за да можем опита, който сме натрупали с много мъки, да предоставим на тези, които сега тръгват да търсят произхода си. А и е доказан факт от опита на работата на различни институции в много европейски страни, че, когато търси биологичните си родители, човек има нужда от помощ от юристи, от социални работници и психолози. В много страни първите срещи между децата и биологичните им родители са контролирани от специалист, именно защото са изключителен важен и труден процес. Аз лично изтръпвам всеки път като видя някой осиновен по телевизията, който търси и си дава открито всички данни и трите имена на биологична майка и село, откъдето е, и се сещам, че в това село живеят днес двайсет души и че всички си знаят историите и веднага ще се сетят за кого става дума, дори и жената да не живее отдавна там. За хората тази тема все още е пикантна, все още е извор на клюки. А не бива да се прави по този начин, защото така се натоварват психически и биологичната майка и детето. А травма при осиновените малко или много съществува. Много осиновени или се предоверяват във връзките си с хората или гледат със съмнение към другите. И това е именно заради трдността да изградят баланса на доверие и недоверие, който се изгражда в първите три години от живота. Дори да не знаят че са осиновени често го проявяват и едва след години си дават сметка защо.

Аз лично за себе си обърнах страницата и продължих напред, посветих се на Българска Aсоциация Осиновени и Осиновители и вече десет години се борим за усъвършенстване на законодателството и практиката в България по отношение тайната на осиновяването; за въвеждане на хуманен и толериращ всички страни начин за съобщаване на тайната за осиновяване; за изграждане в обществото на цивилизовано отношение към осиновените и осиновителите. В момента водя безплатни групи за взаимопомощ на родители-осиновители и кандидат-осиновители и работя по проекта за съчиняване на приказки за лека нощ от осиновени и осиновители, които ще бъдат публикувани в книгата „Тайната! Нашите приказки за лека нощ“. С нас може да се свържете на http://www.baoo-bg.org или фейсбук страницата, e-mail: baoo@abv.bg или тел: 0886751929.

Advertisements