Етикети

, , , ,

Не искам да лъжа детето си, но сърце не ми дава да му кажа, че преди аз да го осиновя, някой го е оставил

Статия за „168 часа“

PRIMERСнимката е просто илюстративна.

„Казвам се Анелия, от Пазарджик съм и съм осиновителка“. Така започва историята, която ще ви разкажем в този брой, след като в предишния ви срещнахме с Росица, която едва на 40 години намери своята близначка. Истината е, че днешната ни героиня не се казва Анелия и не е от Пазарджик. И макар името и града ѝ да са променени по нейна молба, всичко останало в нейната история е истинско – и страховете детето ѝ да не понесе удари, заради това, че е осиновено; и трудностите, с които самата тя се е сблъскала като осиновителка; и надеждите, че някой ден осиновените и осиновителите в България най-накрая ще бъдат напълно естествено и толерантно приемани от обществото.

Когато се омъжих, очаквах едва ли не нещата да потръгнат по мед и масло. И колко и разумна да се смятам и неподдаваща се на измамен романтизъм, явно приказките за принцеси са ми оказали влияние. Но едва ли съм единствената, която мечтае да изпълни заветното „живели дълго и щастливо“. Сключването на брак обаче не е еквивалент на създаване на семейство. Трябваше да го науча по трудния път.

Не знам как е в много големите градове, аз лично цял живот съм живяла в такъв, който хем не е малък, хем слуховете и клюките се разнасят така бързо, че понякога ми се струва, че едва ли не е най-малкият.

Истината е, че очакванията, че ще забременея започнаха още от деня след сватбата. Буквално имах чувството, че всеки се взира в корема ми, още преди дори да съм свикнала с новата си фамилия. И под всеки нямам предвид мъжа си и нашите родители, а целия град – от далечните роднини, през съседите, до тези, с които по принцип само си кимахме.

Беше ужасно – но тогава дори не предполагах, че ще става все по-зле. Не можах да си спестя какви ли не болезнени процедури, изследвания, опити… но поне на вас мога да ви спестя детайлите, защото така или иначе години опити не дадоха никакъв резултат. Имаше период, когато животът ми се беше превърнал в циклично колебание от еуфорична надежда към стремглаво рухване в депресия. Живеех в затворен кръг.

С течение на месеците и годините любопитните погледи започнаха да стават укорителни, обвинителни, дори подигравателни. Осъзнах, че да имаш репродуктивни проблеми е една от най-тежките болести, защото всъщност не получаваш съчувствие, а присмех. Наричаха ме как ли не. На моменти ми се искаше да съм болна от рак, тогава поне щяха да ми съчувстват. Жените, които не могат да забременеят, се чувстват ужасно – не просто със здравословен проблем, а ненормални, различни от другите, незаслужаващи най-голямото щастие, обречени, осъдени… Ако нямах обичта и опората на мъжа си сигурно щях да избягам някъде.

Всъщност аз съм една много щастлива жена, защото имах мъж до себе си, който нито веднъж не ме укори, нито веднъж не ми каза нищо накриво, подкрепяше ме, когато недоброжелатели му казваха да ме остави, обичаше ме, когато дори аз самата се мразех. Именно от него дойде предложението за осиновяване. Няма да крия, че първоначално ме обзе единствено страх – ще можем ли да се справим с процедурата, за която бях чувала, че е много тежка, дали ще ни одобрят, дали детето ще е здраво, дали ще се развива добре… но най-много ме беше страх дали ще се справя. След всички мъки, дълбоко в себе си вече се съмнявах дали ставам за майка. Чудех се, дали, ако съдбата е решила да нямам деца, дали не е защото не ставам за майка. След години разбрах, че тези страхове са нормални и често срещани при всички кандидат осиновители. Но тогава се чувствах сама, различна, ненормална… Бих препоръчала на бъдещите осиновители да потърсят не просто правна помощ, когато се решат да осиновят, а психологична подкрепа или групи за взаимопомощ. Много от страховете и тревогите ми можеха да ми бъдат спестени или поне смекчени, ако знаех, че колебанията и амплитудите в настроенията ми са били съвсем нормални. На моменти дори се чувствах виновна, че не съм единствено щастлива от факта, че пред мен се очертаваше нова надежда. А е нормално всяка надежда да върви заедно с много страхове.

10249053_1395589317385121_365203342_nСтраници от дневника на осиновено момиче.

Истината е, че всичките ми колебания изчезнаха, когато след множество молби, процедури, интервюта, одобрения, социални оценки, най-накрая имаше дете, подходящо за нас и ние трябваше да го видим за първи път. Момиченцето беше на около две години, с къдрави кестеняви коси и най-красивите сини очи, които можеха да съществуват. Трябваха ми точно няколко секунди, за да забравя колебанията си и да бъда убедена, че искам да осиновим това дете. Не ме разбирайте погрешно, нещата не се оправят като с вълшебна пръчка и не тръгват като по мед и масло. Разбира се, страховете ми останаха, по-късно се появиха и нови, като вече защитата и сигурността на детето станаха център. Но истината е, че колебанията ми изчезнаха за секунди. Този момент на първа среща с бъдещето ти дете, не може да се опише, то е като ток, който минава през тялото ти, като светлина, която кара всичко останало в света да изчезне. Предполагам, че така се чувстват биологичните майки, когато за пръв път им дадат бебето в родилното. Моя божествен момент не бе в присъствието на акушерка, а на социален работник, но всъщност каква е разликата. За първи път видях детето си!

Всички очаквани трудности като тежка процедура, дълго чакане, гледане на малко бебе, безсънните нощи, нормалните здравословни перипетии с малки деца, въобще не се оказаха така реални, както се бяхме притеснявали. И най-интересното, за което често ме питат познати и непознати – „Чувстваш ли го свое?“ Истината е, че това дете никога не е било чуждо за мен, още от момента, в който видях дъщеря си, чувствах, че е част от мен – не искам да кажа „моя“, защото децата не са собственост. Толкова много я обичам, че просто не е възможно да съществува по-силна обич. Гледам я и знам, че не бих обичала никого повече. Прегръщам я и осъзнавам, че ако нещо се случи с нея, просто ще умра. Знам, че на някои хора им се струва необяснимо, но съм убедена, че и да я бях родила, нямаше да е възможно да я обичам повече. Така и отговарям на хората: „Тя може и да не е живяла девет месеца в корема ми, но е живяла години в сърцето ми“. Хиляда пъти да ми дадат право на избор, хиляда пъти пак нея ще избера.

Но всъщност най-голямата трудност се оказа не самото осиновяване или възпитание и отглеждане на детето, а всекидневното – не бих казала борба, а по-скоро устояване на цялата бълвоч от хорското мнение. Както навремето не можех да приема, че на жената, която не може да има деца, се гледа с присмех, така и днес не мога да разбера как това, че си осиновила дете, отново те поставя в някаква втора категория човек. „Горката, тя си е осиновила дете“. В началото се обиждах на такива изказвания, вече ми става жал за тези ограничени хора, които успяват да видят нещо лошо в най-искрения, най-любящия жест – да отглеждаш дете, в най-искреното и чисто желание – да си родител. Трябваха ми обаче години, за да спра да изтръпвам пред всеки жлъчен поглед, да подминавам равнодушно всяка подла дума. Помня, че когато дъщеря ми беше малка, след всяка разходка плачех – най-вече от срам, че позволявах странични хора да подриват най-хубавите мигове от живота ми. Но оцелях… оцеляхме цялото семейство.

Днес обаче се замислям, че не искам детето ми да минава по този път, не искам да бъде уязвимо, искам да му дам стабилността и сигурността, с която един ден да подминава жлъчните коментари. Защото истината е, че ние не можем да променим хората около нас, просто можем да спрем да обръщаме внимание на тези, които не го заслужават.

И с риск да ви се сторя противоречива си – искам да мога спокойно да изляза пред света и да изкрещя – да, аз осинових дете и не е срам от това. Осъзнавам, че това противоречи на желанието ми да не се появявам във вашия вестник с лицето и с името си, но истината е, че за себе си нямам никакви притеснения, предпазвам единствено детето си.

972551_1395589350718451_1125715615_nСтраници от дневника на осиновено момиче.

Дъщеря ми вече е на девет години и все още не знае, че е осиновена. Вината е изцяло наша, на нас с баща й, че се подведохме по акъла на старомодни роднини и нравите в едно доста праволинейно, да не кажа ограничено, общество. Трябваше отдавна да сме й казали, но истината е, че когато я осиновихме, бяхме още неуверени и не се и замисляхме да потърсим консултация. Едва преди две години попаднах на информация за Българската Асоциация Осиновени и Осиновители (БАОО) и в момента сме част от група за взаимопомощ за родители осиновили като нас. Толкова е успокоително да срещнеш хора със същите проблеми и страхове като теб. За първи път от години не се чувствам ненормална, различна или странна. Факт е, че разговорите в групата и специалистите от асоциацията много ни помагат и днес вече спокойно приемам, че родителите трябва да съобщят на детето си, че е осиновено. Ще ви излъжа, ако ви кажа, че съм попаднала в асоциацията и всичките ми проблеми са се разрешили в миг. Животът вече отдавна ме е научил, че такива мигновени разрешавания просто не съществуват. Трябва време, трябва време и за родителите да се подготвят, и да подготвят детето си и да узреят за тази доста трудна стъпка.

Защото макар и днес да се чувствам „по-нормална“ и сред свои, все още имам някои страховете. Не са част от ежедневието ми, но присъстват в мен и се старая да се справям, още повече когато виждам, че и други майки ги споделят. Все по-рядко ми се случва, но сънувам кошмари как идват и ми взимат детето, казвайки ми: „Ти не си му майка!“ Страхувам се биологичната му майка да не дойде да си го поиска, макар че това е съвсем неоснователен страх, защото тя нито има право да го направи, нито може да ни намери. Но това е проблемът със страховете – те не се влияят от разума ни и с каквито и доводи да ги потискаме, пак се появяват съвсем неочаквано.

Но най-много се страхувам за дъщеря си – от една страна осъзнавам, че като не ѝ разкривам истината, че е осиновена, я правя уязвима, защото всеки може да ѝ каже. Не сме голям град, всички знаят. Страх ме е да не разбере по неподходящ начин, да не изпадне в криза, да не избяга от нас, да не ни намрази, да не се чувства чужда от семейството, излъгана. Много такива истории съм чувала. Не искам да я лъжа, но сърце не ми дава да ѝ кажа, че преди ние да я осиновим, някой я е оставил. А трябва да го изрека, не мога да ѝ го причиня. Как да изрека, че има друга майка, като аз съм майка ѝ. И какво ще правя, ако тя реши да търси тази друга майка. Не ме е страх да не заобича други родители, а ме е страх тази жена, която веднъж я е отхвърлила, да не я отхвърли отново.

Как да не ми е трудно да ѝ кажа? Има родители, които никога не са крили от детето си, че е осиновено, и при тях няма драма. Те също споделят някои страхове, но не носят моята тежест. Щеше да е най-добре, ако изобщо не бях създавала тази тайна, а от първите дни бях намерила начин да говоря спокойно. Съжалявам, че тогава нямах нужната подкрепа. Днес в групата съм спокойна, че мога да обсъждам всичко с родители като мен и никой не ме осъжда. Признавам си, че вече осъзнавам, че да живееш с такава тайна в семейството си е бомба със закъснител, но все още ми трябва време.

Advertisements