Етикети

, , , ,

Rosi

Статия за „168 часа“

Принадлежността към рода е нещо, което е заложено в нас и ние дори не се замисляме за него, ако не ни се наложи. За осиновените обаче осъзнаването и търсенето на корените може да е дълъг и труден процес. За това свидетелства и историята на Росица Иванова.

Росица Иванова е адвокат, член на БАОО – Българска Aсоциация Осиновени и Осиновители (www.baoo-bg.org). Самата тя осиновена, днес е част от групи за взаимопомощ и участва в различни проекти, имащи за цел усъвършенстване на законодателството и практиката в България по отношение тайната на осиновяването; въвеждане на хуманен и толериращ всички страни начин за съобщаване на тайната за осиновяване; изграждане в обществото на цивилизовано отношение към осиновените и осиновителите.

„За пръв път се сблъсках с информация, че съм осиновена на около 12 години. При някакъв детски спор моя съученичка, ми заяви: „Ти нямаш родители!“ Направо се вцепених, защото е много шокиращо на тази възраст да чуеш такива думи. Най-страшното е, че нямаш никаква подготовка, никаква основа, на която да стъпиш.

Още същата вечер питах майка ми дали е вярно. Тя ми представи теорията, че това най-вероятно е от дочут разговор, но не за мен, а за баща ми – за когото всички знаехме, че още като бебе е останал без майка и се е наложило да го осиновят. Приех го, защото звучеше правдоподобно.

По-късно, в гимназията вече, друго момиче ползва израза „осиновена“ в обиден контекст.

И тъй като за втори път въпросът за осиновяването ми се поставяше именно с цел да нарани, прозрях, че в обществото се шири представа за осиновените като за хора с нещо недоброкачествено в тях, с нещо неестествено – нямаш произход, нямаш корен, ти си паднало листо, което не е достигнало до земята.

В студентските години отново ми се случи външен човек да засегне темата. Един познат ми заяви: „Знаеш ли, аз познавам сестра ти“. Приех го като недодялан опит за флирт, защото знаех, че нямам сестра. Обаче той застина, стана сериозен, каза: „Извинявай, ако съм казал нещо, което не знаеш, не съм искал да те обидя. Имаш сестра, прилича на теб, виждал съм я“. Въпреки че се усъмних в думите му, направих опити да потърся такова лице, но не намерих никаква информация.

Години по-късно ми хрумна да проверя акта си за раждане. Вече като юрист знаех, че акта за раждане по закон се съставя три дни след раждането, а моят се оказа издаден повече от година по-късно. Обичайно такъв дълъг период разлика се дължи на момента, в който е извършено осиновяването.

По-късно през годините, особено след като самата аз станах майка на син, започнах да се замислям за това как се чувстват биологичните родители без децата си, как се чувстват моите родители, какви са били, каква е причината да не могат да ме отгледат? Тези въпроси си ги задават болшинството осиновени, започват съмнения, догадки, тревоги, драматично вътрешно търсене… Понякога в тежки моменти измамно си въобразяваш, че така си се родил – да бъдеш изоставян, да не се справяш. Това е подсъзнателното чувство, че си лишен от корените си, от опората си. Но това са моментни състояния, защото осиновените имат семейство и в повечето случаи то е прекрасно, любящо и всеотдайно. В други моменти си даваш сметка, че незнанието за прадедите ти има и позитивна страна – ти си ти, напълно завършен като личност и независим от особеностите на рода.

Но въпросите си стоят, да не говорим, че човек съвсем разбираемо се замисля и притеснява какви наследствени заболявания може да има.

Лично при мен най-болезнено беше чувството, че може би някъде там вече толкова години моята майка живее в ужас, неизвестност и страх. Исках просто да я успокоя, да й кажа, че за нищо не я упреквам, че съм имала прекрасно детство и от нищо не ме е лишила. Но преди да търся нея, трябваше да говоря с моите родители.

1Така се случи, че първо поговорих с мама. Обясних ѝ, че искам да обсъдим нещо, от което тя сигурно се притеснява. Пък тя ми отговори: „Знам какво ще ми кажеш, аз цял живот не можах да го изрека“. Така че дори нямаше нужда да бъдат произнесени думите. Следваха много обяснения – кой, кога, какво, защо; как много пъти се канили с татко да ми кажат, все търсели подходящ момент, все не идвал, все отлагали.

Тогава майка ми ми каза нещо, което никога няма да забравя: „За първи път от 35 години ще спя спокойно“.

Обясни ми, че наистина имам сестра близначка, която са искали да осиновят заедно с мен, но вече била осиновена от друго семейство, когато отишли. И мама, и татко ме насърчиха да я открия.  

В по-новото ни законодателство – от 2003 г насам – е уредено за пръв път правото на осиновените и техните осиновители да получат информация за биологичния им произход. Докато подготвях собствената си молба до съда, реших да отида в телевизионно предаване и да разкажа историята си. Бях осъзнала, че много от аспектите на осиновяването са непознати в обществото, че по тях или се мълчи или се интерпретират доста изкривено.

Вярвах, че обществото трябва да започне постепенно да придобива информация от първо лице за осиновените и осиновителите, за техните тревоги, вълнения и потребности, както и да преосмисля нагласата си към самите тях, към тайната на осиновяването и стремежа да знаеш кой си и откъде идваш.

Помня, че водещият в предаването ме пита: „Ти като търсиш, не се ли притесняваш, че биологичната ти майка може би има друго семейство, може би нищо не е споменала за този факт от живота си? Ще можеш ли да понесеш, ако те отхвърли сега?“

Факт е – страхът, че можеш да бъдеш отхвърлен като зрял човек и вече безвъзвратно, е много по-тежък.

Но интересното е, че аз и за миг не съм се съмнявала, че тя нито ще ме отхвърли, нито е крила съществуването ми. Обикновено хората, които растат в биологичното си семейство, съдят за себе си по рода си, по баби и дядовци, по родителите… Ние, осиновените, съдим за биологичните си родители в обратен ред – по себе си. Чувствах, че като изключително емоционален човек, който не крие нищо от близките си, мога да очаквам тази емоционалност да ми е предадена от биологичната ми майка. Така и отговорих донякъде шеговито на водещия – „Няма как толкова емоционален човек като мен да е роден от пън“.

Все пак не разкрих напълно всичките си данни по телевизията. Днес същото съветвам и осиновените. Ако решите да търсите биологичните си родители, появявайки се в публичното пространство, никога не давайте пълната информация, с която разполагате. Това се прави с няколко цели. Преди всичко с цел предпазване на биологичната майка, ако тя не иска да бъде разкрита или не е разказала историята на свое евентуално следващо семейство. Освен това е важно да имате някаква „парола“ като контролна информация – дали ще е първоначалното име, което ви е дала биологичната майка, дали някаква подробност около раждането – информация, с която да разполагате само вие и тя, за да сте сигурни в разпознаването. Защото има хора, които биха злоупотребили, а има и майки, които се подлъгват – живеещи години наред в чувство за вина, болка и ужас от неизвестността за децата им, те се вкопчват в някого, въпреки че по данни има несъответствие, но искат да вярват, че са намерили детето си и то е живо и здраво.

Въпреки оскъдната информация, бях разпозната. От баба ми, която първа гледала предаването. След дни от екипа ми се обадиха с радостната новина, че са осъществили връзка с мои близки – по-малката ми сестра, родена от следващ брак на майка ми и именно тя се обади в предаването и дойде да участваме в едно от следващите издания. Не мога да опиша чувството, което ме обзе, когато я докоснах за първи път. Едва тогава разбрах какво е да докоснеш човек, който изначално е част от теб и ти от него (освен детето си). Изпълни ме невероятна и неизпитвана близост, обич и благодарност.

Така е до днес. Не сме отгледани заедно, липсвал ни е физическият контакт, общите спомени и игри, но чувството на обич и грижа към доскоро непознатия за теб човек си е там, където му е мястото – в сърцето.

Същото, каквото е и към по-малките братя, които впоследствие разбрах, че имам, към близначката ми и към мама. И трябва да кажа, нямаше никакво противоречие, никакво противоборство между тези чувства и чувствата ми към моите осиновители – мама и татко, към близките ми роднини, сред които израснах и до ден днешен за мен са еталон за род и семейство, напротив – заля ме още по-силна и несмущавана от тайни и неизвестности привързаност, обич и благодарност към тях. Просто всичко застана на мястото си, придоби цялостност и пълнота.

При първото ми гостуване в дома на мама тя отсъстваше, защото беше в чужбина, но бях посрещната изключително топло от всички, а най-вече от нейния втори съпруг, който ме прегърна и се разплака. Това беше много повече от „Добре дошла“. Разплака и мен.

„Като те гледам, каза ми, все едно нея виждам, движенията ти, маниерите, излъчването… Винаги сме знаели всичко – и аз, и децата. Майка ти толкова се тормозеше през годините. На всеки ваш рожден ден не знаеше да празнува ли, да плаче ли? Как сте и къде сте? Не очакваше и да получи отговор. Знаеше, че нито законът, нито съвестта ѝ позволяват да ви търси, упрекваше се и страдаше много…“  

Това личеше и от нейните първи думи, когато далече от България разбрала за предаването, рекла: „Сега вече дойде моментът да ме дадат на вълците“. Мислела, че ще я упреквам и обвинявам.

Когато най-накрая си дойде в България, отново отидох на гости. Вълнувах се и се страхувах едновременно, дори не знам от какво. Мама ме посрещна на входната врата и първото, което промълви, беше:

„Майко, извинявай! Не знам дали имам право да се нарека твоя майка, но прости ми, че не можах да ви отгледам!“ Отговорих: „Няма какво да прощавам, не съм дошла да обвинявам или да прощавам, само исках да знаеш, че съм добре, че съм отгледана в прекрасно семейство, с много обич“.

Седнахме, говорихме, през цялото време се държахме за ръце, даже не мога да възпроизведа първия ни разговор, защото беше повече емоция, отколкото думи. Разказа ми как малко преди сватбата с баща ми, се разделели. Ние със сестра ми вече сме били на път и под натиска на обществото и тогавашните нрави майка била принудена да ни остави. Но никога не ни забравила.

2Оказа се, че биологичния ми баща починал много млад, докато ние сме били още малки. Иска ми се да оставя поне едно цвете на гроба му. За съжаление това е всичко, което мога да направя за него на този свят.

Месеци след тази първа среща, запознах и двете майки. Татко за съжаление вече не беше сред нас, но ми се иска да вярвам, че всичко е видял, той мечтаеше за това. Осиновителката ми сама предложи: „Покани майка ти да дойде. Боже, колко странно звучи това. Но да, тя също ти е майка и аз съм й благодарна, че те е родила, защото иначе нямаше да имам такава прекрасна дъщеря“. Когато се срещнаха, се прегърнаха и разплакаха, после два дни си разказваха истории. И до днес чувстват близост и планират поредното гостуване.

Никой обаче нищо не знаеше за близначката. Не можеше да намерим никаква информация, нищо. Години наред се явявах в телевизии, писах във форуми. Бях вече на 40 години, но не се отказвах. И съвсем случайно поредното предаване привлякло интереса на неин близък познат. Съобразил данните, но за всеки случай се обадил на съпруга ѝ да се посъветва как да постъпят. Никой обаче не знаел тя да е осиновена – нито съпругът ѝ, нито тя самата. Затова мъжът ѝ питал първо майка ѝ, тя потвърдила, но категорично му забранила да казва на сестра ми. Била непреклонна. Но накрая все пак сестра ми Светла узнала за мен. Била едновременно стъписана и радостна, нетърпелива да се видим.

Първата ни среща беше неописуема еуфория. Бъбрихме с часове.

Бяхме заедно с мъжете си, които старателно ни огледаха от глава до пети и потвърдиха, че дори и да не сме съвсем еднакви, всъщност си приличаме по много неща. Установихме, че сме имали сходно детство, че са ни обичали и глезили даже прекалено, че сме родили децата си с година разлика, че имаме общи интереси.

Даже разбрахме от какво са дълго „изследваните“ с години от нас два дефекта – при мен вдлъбнатина, при нея изпъкнал белег на крака. Оказа се, че двете сме били леко сраснали. Заставайки една до друга двете части от този „пъзел“ напълно съвпаднаха. Някак символично.

За съжаление обаче тъкмо се намерихме и започнахме да се опознаваме и сестра ми неочаквано почина. Нямам сили дори да говоря за това. Тези пет години, през които имах възможността да общувам с нея ми се видяха така кратки. Единственото ми успокоение е, че все пак успях да я намеря, че намерих частта от мен, която липсваше. Всъщност не съм я загубила, тя винаги ще бъде с мен“.

Advertisements