Изображение

фотография Guillermo Viciano

Ако имах само ограничено право на избор и трябваше да изброя движещите сили в моя живот, неизменно щях да стигна до

яденето, четенето и любовта.

Първото не е за хвалене, а последното е клиширано. Така остава четенето.

Моята любовна история с книгите започна трудно, но се надявам никога да не свършва. Всъщност като дете никак не обичах да чета. Още като ми обясняваха как буквите образуват думи, аз сърдито питах: „Защо ме мъчите да се уча да чета, нали и без това като порасна ще мога?!“

Имам много ясен спомен как около шестгодишна изпитвах истински ужас от книгите. Тогава майка ми с цел да ме насърчи ми даваше за пример едно от момиченцата, с които ходех на балет. Та това многообещаващо дете четеше по десет страници всеки ден. В моите представи десет страници бяха невъзможно достижение на човешките способности.

Вярвате ли ми, че винаги отивах на балет с ужас, отварях леко вратата и пристъпвах плахо. Бях убедена, че някой ден любителката-читателка ще се е проснала на пода със сгърчено от болка лице. Просто нямаше как толкова много четене да не й се отрази зле.

Беше ми жал за момиченцето и всеки път ѝ казвах чао с тежест в сърцето, защото бях изпълнена със страх, че

 поредните десет страници неизменно ще я довършат.

 Тези мои силни чувства (за съжаление негативни) към книгите продължиха дълги години. Може би ще е интересно да отделя достатъчно пари в бъдеще, за да накарам някой добросъвестен психоаналитик да размишлява над този феномен на преминаване от страх към любов, но от друга страна, ако стана опасна за обществото, може пък да ми отпуснат средства по здравната каса за психолог, така че ще си запазя въпросите за тогава…

Както и да е.

Отклоняването от основната тема е не просто, защото имам хаотичен стил на писане (със сигурност е такъв… и стилът ми на живеене също е!), а защото всъщност отлагам максимално момента, в който трябва да си призная:

любовта ми към книгите се зароди с любовните романи

С онези култови розови и бели „Арлекинчета“, които бяха набързо преведени, често некоригирани, на евтина хартия и с лишени от въображение корици… Честно казано, дори не съм си давала сметка за нито един от тези минуси.  

Интересното е, че онази тийнейджърка благодарение на тези романчета наистина намери истинската любов, но не беше точно такава каквато очакваше. Защото факт е, че интересът ми към чисто любовните сюжети отшумя бързо, но намерих по-смислена, по-вдъхновяваща, по-устойчива любов – тази към книгите.

И защото открих, че няма по-изтънчено удоволствие от подходящата книга в подходящия момент. Нарочно казвам подходящата, защото вкусовете за книги са една от най-субективните човешки представи. Както казва моя любим Андре Мороа:

„При книгите, както и при любовта, ние сме смаяни от избора на другите“

Винаги съм отстоявала, че четенето само по себе си е път. И дори и да четете книга, която някой намира за повърхностна, ако тя ви доставя удоволствие, значи вървите по правилния път и той може да ви отведе много далеч…

Затова и избягвам да критикувам чуждия избор при книгите. Все едно да ходя по сватби и да казвам на младоженките: „Честито, ама този мъж е повърхностен, еднопластов и неспособен на нито един интересен обрат.“

Макар че, признавам, звучи съблазняващо забавно…

Advertisements