Понеже вече поканих всичките си приятели на премиерата на тази книга (на 28 от 18:30 в Mall Plovdiv и на 31 от 18:30 в книжарницата в подлеза на СУ), няма да се повтарям с описание на книгата и биография на Лозев.

Ще се повторя единствено с нещо, което му бях написала за рождения ден. Единствено така мога да ви обясня защо толкова се гордея с него.

Просто и ясно – Той е най-страхотният брат на света. Винаги е било така и винаги ще бъде.

Като бях малка си мислех, че имам един баща и две майки. Виках на Георги – мама Гоги, защото той много ме гледаше. Е, тогава беше на осем и често използваше количката ми (с мен в нея) за греда, докато риташе футбол в Студенски град с приятелчетата си… но пък за първи път се засмях, когато той ме люлееше на люлките, той ме държеше, докато прохождах и много много ме обичаше.

После никога не ми се е ядосвал – нито, когато му скъсах учебника по руски, нито, когато казах на приятелката му (кака Миглена 🙂 , че ако си постриже косата, той ще я зареже 🙂

Той ми даваше да правя всичко, което иначе ми забраняваха – да се пускам по най-стръмните пълзалки, да ям сняг, а по-късно да се возя на мотор…

Брат ми ме научи да бъда смела, да не се страхувам и винаги, когато не мога да се оправя сама, знаех че мога да разчитам на него. Неведнъж плашех другите деца с него. Той само се появяваше на балкона и аз им казвах: “Виждате ли? Това е брат ми, ако се закачате с мен, той ще слезе…” Честно казано нито веднъж не се наложи да слиза 🙂

Научи ме и да се бия, което засега ми е коствало само веднъж счупена ръка, защото след това ме и научи как да избягвам физическите саморазправи.

Когато замина за Френския легион, много плаках. Първата си заплата от там, я прати вкъщи. Но аз се зарадвах много повече, когато за първи път си дойде в България, след няколко години странстване. Много ми беше трудно без него, но дори и не си давах сметка на него колко му е трудно. Едва когато прочетох за първи път книгата му за легиона осъзнах колко неща ни е спестявал, колко му е било тежко, а никога не го е казвал, и през какви перипетии е минал. В трудни моменти, стискам зъби и си представям нещата, които той е изживял, това ме кара да се стегна и да бъда и аз малко легионер.

Не мога дори да опиша колко съм горда от него. Като бях малка ми повтаряше, че е най-силният и най-смелият, а като пораснах, противно на стандарта, разбрах, че той не просто се хвали, а наистина е един от най-силните и най-смелите.

Най-много му се възхищавам на позитивизма. Каквото и да става, той успява да види хубавата страна на ситуацията, да се наслаждава на всеки миг и да бъде щастлив. Това е нещо, което се опитвам да науча от него.

Днес той живее на другия край на света, но всеки път, когато си дойде, аз пак ставам онова малко момиче, което не го е страх от нищо, защото знае, че големият му брат е до него. С него съм по-различен човек – по-смела съм, по-инициативна, по-жизнерадостна… сякаш той ме заразява с неговия ентусиазъм за живот. Когато той е тук се чувствам най-щастлива. И как няма да е така – че нали си имам най-страхотния брат на света.

 

Advertisements