Писала съм статията за „Седмичен Труд“

“Прекрасно мое момиче, роди се преди 17 дни. Беше мъртва от ден. Знаех, че нямам много време. Че това е нашето време, и то ще бъде кратко… Навсякъде по пътя имаше макове. Не ги набрах, защото знам, че вехнат бързо…. Толкова са крехки и преходни. Като теб…“. Това са думите на една майка към мъртвородената й дъщеря; думи, които нито една жена не бива да изрича, съдба, която никой не заслужава…

Но за съжаление тя сполетява повече от петстотин бременни всяка година в България. Бояна Петкова е една от тях. Допълнителният удар идва от българската действителност, която не й позволява дори да погребе детето си, защото според нашето законодателство, то е просто “биологичен отпадък”. Бояна отказва да приеме това и днес се бори да промени закона и да създаде фондация за родители, загубили бебета си.

„Това, което ми се случи, е на границата на мислимото, на границата на възприятието. Самият акт на раждане е начин да се продължи животът, да се запази човешкото съществуване. А да имаш мъртво бебе в себе си, да имаш смърт в тялото си, противоречи на първичното устройство на живота.

Най-ужасното е, че в нашето общество мъртвородените са невидими, несъществуващи бебета. Освен за майката и бащата, те не са реални. Дори някои лекари ги възприемат просто като поредния медицински случай. А обществото не се замисля за тях, защото са просто хипотеза за дете. Все едно щом не са проплакали, не са истински. Втълпява се на майката, че колкото по-бързо забрави, толкова е по-нормална и толкова по-добре за нея и за околните. А това изобщо не е вярно, защото родителите не могат да забравят… та това е тяхното желано и чакано дете.

Как може бебето ми да не е истинско? Нали го усещах как се движи в мен, как реагира на музика, на гласа ми… За мен тя е реален човек. Човек, който има правото да скърбиш за него и най-вече има правото да бъде запомнен.

Преживяването е шизофренично. Защото ти си майка, но нямаш бебе. Тялото ти прави кърма, но няма за кого. И ако нямаш нищо осезаемо, което да ти доказва какво ти се е случило, започваш да се луташ. В такава ситуация просто не разпознаваш живота си, не знаеш кой си.

На всичкото отгоре хората около теб се държат все едно нищо не се е случило, защото им е неловко. Това отрицание е пагубно за родителите, защото те имат нужда да тъгуват и най-вече да знаят, че детето им е истински човек и за някой друг освен за тях самите. Когато всички се правят, че това не е било, започваш да се чудиш дали е истина. А всяка жена има правото да се почувства майка, дори и бебето й да е мъртво, защото тя все пак е майка на някого. Ужасно е усещането, което обществото се опитва да ти втълпи – че въпреки че си била бременна и че си родила, като нямаш живо бебе, не си майка. Получава се разминаване между вътрешната ти реалност и това, което ти показва целия останал свят и просто изпадаш в безтегловност. Аз понякога и сега имам моменти, когато не мога да осъзная какво ми се е случило. Зная, че е станало, но част от мен отказва да го приеме. А когато говориш за случилото се, го правиш реално. И колкото по-реално е, толкова по-лесно можеш да се справиш с него.

Психолозите твърдят, че е много по-лесно да се сбогуваш с някого, който има име, който е истински, отколкото с неясната идея за нещо. Има изследвания, че майките, които са имали възможност да си гушнат бебета и да се сбогуват с тях      , след това страдат много по-малко от депресия и тревожност. В противен случай завинаги оставаш с мисълта, че си родил някакво ужасно, деформирано бебе. Представата за мъртвороденото винаги е по-страшна от реалността и може да те преследва много по-дълго. Защото, когато го видиш, осъзнаваш, че то просто е бебе – с малки ръчички, главичка, крачета – че е човек.

В България не дават на майките да държат мъртвородените. На мен ми я дадоха може би, защото съм доктор и защото лекарката ми е страхотна. Но пак беше неловко и бързаха да ми я вземат. Имах с дъщеря си едва двайсет минути. Нима това може да е достатъчно за една майка? Бях толкова наблъскана с болкоуспокояващи и толкова стресирана, че дори не си я спомням. И това направо ме убива. Но поне имам утеха, че съм я държала в ръце. Баща й обаче не успя да я види и много му е мъчно.

Смазващо е за родителите в България, че не могат нито да кремират, нито да погребат мъртвородените бебета. По закон те са “биологичен отпадък”, собственост на болницата и родителите нямат никакви права над тях. Мисълта, че детето ти е отпадък и че се изгаря заедно с някакви болнични боклуци е ужасяваща. Какво остава за случаи, като този през март, когато бяха намерени три бебета, изхвърлени в кофа за боклук. Такива мисли преследват майките завинаги.

Да не говорим, че и според Православната църква тези деца просто не съществуват. Тоест майката дори молитва не може да поиска да бъде прочетена за бебето й. По канон, ако не са кръстени, децата не се считат за божи чада, но не могат да бъдат кръстени, ако не са навършили 40 дни.  Абсурдно е едно бебе, което е възможно най-невинното човешко същество, да не бъде прието от църквата, да бъде отречено, че изобщо е било.

Аз следвах медицина в Германия и съм била свидетел на нормално и човешко отношение към мъртвородените. Те се дават на родителите за колкото време им е нужно да се сбогуват на спокойствие с тях и след това задължително се кремират или погребват. Всъщност такава е практиката във всички страни от Европейския съюз. Не може да се говори за зародиш или аборт, когато става дума за бебета, родени след 22-24 гестационна седмица и с тегло над 500 грама. Те са деца и отношението към тях трябва да е като към човешки същества. Дължим го на тях, на себе си, на човечността.

Искаме и в България да е така. Заедно с Български хелзинкски комитет, сдружение “Естествено” и фондация “Родители за родители” внасяме писмо до Министерството на Здравеопазването с предложение за промяна на нормативната уредба за правото на погребение или кремация на мъртвородените деца. Всеки, който иска да подпише петицията, може да го направи на сайта на Български хелзинкски комитет.

Давам си сметка, че има родители, които няма да искат да видят бебето си или няма да имат сили да го погребат. Затова няма да настояваме да е задължително, както е в повечето страни, а просто за право на избор.

Това детето ти да бъде кремирано или погребано е от изключително значение за жената, защото всяка майка има нужда да знае къде е бебето й. Тя не може да го обгрижва, както ако беше живо и това е единственият й шанс да направи нещо за него. Да знаеш къде е, ти дава усещането, че е на сигурно място. Идеята, че то е неясно къде и му се е случило неясно какво, много натоварва, защото конкретните неща се преживяват по-лесно от абстрактните.

Тъгата иска време, иска цялата ти енергия, за да можеш в един момент да стигнеш до предела й и да я приключиш. Не че някога ще спре да ми е мъчно за дъщеря ми, че ще я забравя, или вече няма да съм й майка, но поне ще мога да продължа да живея по нормален начин“.

Advertisements