Преди време Майк Рам беше писал за Вяра Тимчева и за страхотната й книга. Тогава си говорихме с него как светът е малък и все откриваме, че познаваме едни и същи хора. Оказа се обаче (да си направя малко самореклама), че Вяра четяла първо моя блог и от него попаднала при Майк и се абонирала за него. Това не е нещо особено в блогър средите, но предполагам, че е единственият случай на човек, който първо е попаднал при мен, после при Майк, всички останали попадат първо при него, естествено:) Хубаво е да си отговорен за едно приятелство… затова реших и на вас да ви препоръчам приятел.

Нелиричното отклонение на страна, исках да ви кажа две думи за Вяра.

Признавам си, че попаднах на книгата й по работа. Стори ми се интересно да интервюирам българка пътешественичка, но понеже съм несериозна, седнах да чета книгата в деня на самото интервю. Добре, че ставам рано, че като седнах към 6 да чета и изобщо не станах докъм 11. Естествено закъснях за интервюто, но си имах добро извинение. Сигурно всеки писател би се зарадвал да чуе: “Извинете, но така се увлякох във вашата книга, че изгубих представа за времето”. А в случая си беше истина.

Вяра ме омагьоса още с книгата си. Тя разказва така живо, че имаш чувството, че сте седнали на по чаша вино с приятели и говори тук пред теб. Или дори, че и ти си преживял тези неща, но просто тя ги разказва и от твое име. И то много по-добре, отколко ти би могъл да ги опишеш.

Да пътешествам с нея, защото да, точно това правех, докато четях книгата й, беше уникално удоволствие за мен. А да я интервюирам още повече. Защото тя е от онези хора, които срещаш в живота си и след това всеки ден благодариш, че си имал късмета да се докоснеш до съдбата им.

С удоволствие бих ви пуснала и част от интервюто, за да разберете сами за какво говоря.

Защото да познаваш Вяра – наистина или поне чрез книгата й, е нещо, което бих ви препоръчала като приятел на приятел.

нещо, за което случайно се сетих
бях го писала през 2006 г. във „Всичко за жената“ (списанието, в което работя) като част от рубриката „За и против“.

Спомняте ли си хубавия виц, че преди брака жената е агънце и патенце, а след това – овца и гъска. За съжаление в много случаи, това не е просто виц, а горчивата действителност. Толкова е ужасно, когато любовните обръщения, които двамата са си шепнали в началото на връзката, с времето изчезват или просто се превръщат в навик. Виждала съм хора, които дотолкова не влагат никакви чувства в думите, че дори, когато се карат, се наричат „пате“. Това е толкова гротескно, че се чудя дали да се смея или да плача.
Наистина, когато човек обича и се чувства добре с някого, изпитва желание да се поглези. Това е един вид релаксация и всеки трябва да си го позволява от време на време.
Проблемът е в това, че самите думи, с които влюбените се наричат, понякога са толкова банални, че направо можеш да се отвратиш. Смешно е, когато на улицата някой мъж извика „мило“ и се обръщат поне пет жени, без да броим неговата „мила“. А да не говорим, че сигурно е получил и няколко мъжки погледа като бонус.
Освен това познавам момчета, които наричат половинките си „коте“, просто защото така им е по-лесно да не бъркат имената на няколкото жени, с които излизат в момента.
И ако всичко това не може да ви убеди, че и любовните обръщения си имат своите отрицателни страни, то ще ви изредя някои от по-странните мили думички, които съм чувала. Те могат да отвратят и най-големия романтик.
Обръщения като „близалчице“, „бонбонче“ и „захарно петле“, определено не будят приятни емоции, въпреки странния си сексуален подтекст (или може би точно заради него). Да не говорим, че „захаросано сладкишче“, „кексче“, „карамелче“ и „сладкишче“, трябва да са истински кошмар за диабетиците или тези, които са на диета. „Гу-гу“ и „гуши-гуши“ прилича повече на отчаен опит да привикаш гладно прасе, отколкото на израз на любов. „Малко буболече“ и „гадинке“ може би са най-искрените и изразяват точно отношението ни към партньора. „Соколе мой“ и „тигре“ звучат добре, освен ако мъжът, за който са предназначени, не е висок метър и петдесет, доста мълзелив и апатичен. А тези, които наричат любимата си „бузьо“ и „сладуньо“, трудно ще я убедят, че не я намират дебела. Интересно е, че безумните хрумвания на влюбените нямат край, така че се отказвам да коментирам думи като „венчелистче“, „мигличке“, „кравайче“, „петифурке“, „разкошотийке“, „чушчице“ и „любовче“.
Може би ще ми кажете, че никой не се нарича така. Следващия път, когато вървите по улиците, просто се заслушайте. И ако се окаже, че съм пропуснала някой бисер, моля да ме извините, слънчица мои.

Като се има предвид, че този клип е гледан от 200 милиона по целия свят, едва ли мога да изненадам някого с него. И не това е целта ми. Просто искам да го имам тук.

Обичам да го гледам отново и отново, и всеки път имам чувството ще настръхвам и очите ми се насълзяват. Има някаква необяснима сила в тази жена, някаква магия, някаква неописуема емоция.

Истинският успех не е в това, че Сюзън се превърна в звезда за една нощ, нито в това, че първият й албум задмина по продажби новият на Уитни Хюстън, нито, че самият Робин Уилямс ще играе нейният образ във филма за живота й.

Истинският успех за мен е, че Сюзън с размах разби всички изкуствено налагани ни критерии за красота, всички ограничения и рамки, в които обществото се опитва да ни вкара. Тя доказа, че няма значение нито как изглеждаш, нито какъв е бил животът ти досега, нито колко неуспеха имаш зад гърба си, стига да имаш мечта.

Историята на тази жена е вдъхновение. Тя ни събуди от кошмара, в който направени като по калъп бездарни певици се пишат за звезди. Изтръгна ни от всекидневието, в което как изглеждаш е качество номер едно. И ни накара да се сепнем и да осъзнаем, че талантът е над всичко.

Така и не съм дала описание за какво точно е блогът ми. Но понякога мнението на другите е по-важно (а и понякога по-хубаво). Ето какво пише Майк Рам за мен. Благодаря от сърце за милите думи, Майк.

Помисли върху това – Един блог, посветен на духовното ни осъзнаване, на вглеждането ни в себе си като решение на всичките ни проблеми, на идеята, че за да постигнем успех в живота, е нужно само малко да се позамислим над онова, което вършим всеки ден и да отхвърлим всичко ненужно.

Днес се чудех защо съм несериозен блогър. Само като си видя архивите и ми става лошо:

юли 2009 (1) юни 2009 (1) май 2009 (1) март 2009 (5) септември 2008 (5) август 2008 (1) юли 2008 (1) юни 2008 (2) април 2008 (3) март 2008 (1) февруари 2008 (1) януари 2008 (1) декември 2007 (4) ноември 2007 (10) септември 2007 (8) август 2007 (2) юли 2007 (4) юни 2007 (2) май 2007 (2) април 2007 (2) март 2007 (4) февруари 2007 (2)

 По една публикация на месец…. И за човек като мен, който непрекъснато пише нещо… Имам чувството че прекарвам всеки ден по 12 часа минимум на този компютър и то все в писане на нещо. Тогава какъв е изводът?

Или пиша бавно, или просто се занимавам с прекалено много неща.

След мислене и мерене с хронометър скоростта на писане, заключих че се занимавам с прекалено много неща.

И направих списък какви са основните ми пишещи занимания….

Най-вече работата в списанието… пиша ли пиша статии.

Основната ми извънработна задача в момента е подготовка на книгата на брат ми. Надявам се да излезе до около месец, вече съм му направила негов блог, ама пак аз пиша, редактирам и поствам нещата…. Ето там може да видите че съм по-сериозна – 10 публикации само за този месец…

Занимавам се и с един фен блог на Twilight. Попаднах там случайно, защото харесах поредицата, записах се в един форум и оттам ме поканиха. Горките, ако знаят каква Бела/беля са си взели с мен

Съвсем скоро се надявам и да излезе и първата ми публикация в Аз-чета. Почнала съм да я пиша… но този израз е толкова несериозен, че направо ме е срам. (Трябва като отговор на сайта Аз-чета, да си направя сайт – Аз-пиша – само дете ще е празен

 Уф, обичам да пиша, и пиша наистина много и то не бавно, но явно като имам поставени срокове и някой ме ръчка, съм изпълнителна, а когато става дума за моя собствен блог, никой не ме тормози и нещата отиват ехе….

 Така че моля ви, ръчкайте ме, тормозете ме и ме карайте да пиша…. Защото аз имам нужда от това

„Пинг: в търсене на ново езеро“ от Стюарт Ейвъри Голд е една прекрасна притча, която продължава традицията на „Кой ми взе сиренцето“ и „Джонатан Ливингстън Чайката“.

 Най-смисленото пътешествие е пътешествието в самите нас.

За да живееш блажено и без печал, трябват две неща. Първо трябва ти силно желание да живееш по най-добрия възможен начин и второ – да имаш волята и готовността да живееш така всеки ден.

Страхът от промяната, страхът да поемеш риск, страхът, че ще станеш за смях или някой няма да одобри твоите мечти и стремежи – ето ги враговете на целеустремеността и преобразяването. Но дори и враговете си имат врагове, а врагът на страха е смелостта. Смелостта не значи да нямаш страх, а да действаш въпреки него.

Ако пътят, по който вървиш е лишен от препятствия, значи не води наникъде.

Пътят не е просто път, това са просторите на душата, които вселената изпълва със своя дъх. Той те чака в теб и извън теб. Отвори се за него и вселената винаги ще те издига, вместо да те притиска надолу. Всичко друго е безплодна борба.

За да видиш накъде да вървиш, трябва просто да прекрачиш вътре в себе си, да разсееш объркването в ума си, тъй че той да чуе накъде те тегли сърцето. Да узнаеш кой си в действителност и какъв искаш да бъдеш – такова зрение притежава дори слепецът.

Мечтата няма да тръгне, ако не тръгнеш самият ти. Сега е моментът да сграбчим своето съществуване. За да бъдеш, трябва да действаш.

Истинското житейско пътешествие е движението на сърцето към неговия дом.

Чуваш ли гласа на сърцето си? Щом чуеш зова му, последвай го незабавно, защото то винаги знае къде да те отведе.

Грешките могат да се превъзмогнат, но бездействието оковава душата.

Винаги ще си по-разочарован от онова, което не си извършил, отколкото от извършеното. Липсата на провял означава, че не си упражнил волята да посегнеш към успеха.

Има две пътешествия, които трябва да предприемеш, за да откриеш пътя: едното, за да се загубиш, другото, за да се намериш.

Неизвестното съществува винаги. Никога не разчитай на бъдещето, нито на способността си да го контролираш. Да живееш пълноценно значи да осъзнаваш, че си едно цяло с процеса на настоящето.

Не е важно какво си научил, а какво ще извършиш с него.

Десет години по-късно! Оказа се, че повечето ми приятели не знаят, така че да кажа и на вас – текстът на тази супер песничка е мой. А освен това се появявам в клипа – за секунда, ама все пак е нещо! Е, вярно, по-слаба и по-млада съм там, но c’est la vie!

Единственото нещо, от което трябва да се страхуваме, е самият страх.

                                                                            Теодор Рузвелт

Ян ван Хелсинг е известен пътешественик, писател и мистик. Той обикаля света в търсене на истината за атлантическото знание,  тайните на Хималаите,  космическите закони, тайното знание на тамплиерите и всичко останало, което остава скрито на пръв поглед за съвременния човек. Той има особени способности и твърди, че от години има телепатична връзка с великият граф Сен Жермен. В „Не пипай тази книга“, писателят цитира една от беседите си с графа. Но преди да ви я представя, ще ви кажа с две думи кой е Сен Жермен.

Граф Сен Жермен е наричан „великият човек на Европа“. В най-известната му биография, излязла на български като част от книгата „Граф Сен Жермен. Животът и мъдростта на възнесения учител„, дело на Изабел Купър-Оукли, авторката твърди, че Сен Жермен изглеждал по един и същи начин в продължение на 100 години, говорил всякакви езици, пътувал чрез мисълта си, хранел бедните и работел, за да запази мира.

Несъмнено графът е една от най-озадачаващите личности в историята. Името му било синоним на тайнственост години наред, а истинската му самоличност е забулена в мистерия и до днес. За произхода му не се знае нищо със сигурност, а смъртта му също е обгърната в тайнственост. Волтер го нарича „мъжът, който знае всичко и никога не умира“.

Думите на Сен Жермен към Ян ван Хелсинг

„Ти, донякъде, знаеш тайна ми. Тя се казва: „Духът владее материята!“ Това беше и тайната на Исус. Той казваше: „Всекиму ще се случи според вярата му“, и имаше предвид същото.  Ако вярваш, че попадаш винаги на подходящите хора; ако вярваш, че винаги ще си щастлив; ако вярваш, че можеш да ходиш по горящи въглени или да огъваш метални предмети, тогава ще можеш и да левитираш, да накараш пулса ти да замре или да забавиш процеса на обмяната на веществата. Всъщност ти познаваш себе си най-добре.

Не се грижи за нещата от бъдещето, а за настоящия си живот и за това, което срещаш сега; към него трябва да насочиш вниманието си.

Време е да станеш самия себе си. Няма да бъдеш втори Исус или втори Сен Жермен, но ще станеш стопроцентов Ян. Аз не преследвах пътя на Исус или на Буда, или нечий друг, а се водих от моето творческо настояще и еволюирах. Не е нужно да преследваш някого или да повтаряш нечии действия, а да създадеш и да манифестираш собствената си съдба.

Бог не иска последователи, а пионери…

Най-важното, върховният закон, който трябва да знаеш, е: творческата сила е в теб! Използвай я и вярвай в нея. Ако повярваш, всичко ще ти се даде. Това е голямата тайна.

Дали ще постигнеш момента, в който ще си безсмъртен, несметно богат или ще притежаваш висше ниво на съзнание, зависи от теб….

Духовните ти помощници са ти обещали да те водят към твоята цел. Ние винаги показваме най-добрия възможен път, но ти сам трябва да се реализираш. Сам си дошъл на тази планета и сам ще я напуснеш.  Така го е решил Създателят ни. Затова от спиритуална гледна точка всеки човек е призован да измине своя път сам. Той е в състояние да го направи, сам да постигне целта, обожествяването или просветлението. Човек няма нужда от организации или помощни средства, за да постигне абсолютното съзнание – Създателят го е снабдил с всичко…

 Бог се гордее с тези, които не седят със скръстени ръце, а вършат нещо. Защото той иска да се представим добре, както бащите очакват същото от децата си. Колкото повече научаваш за себе си и се опознаваш, толкова повече се учиш да познаваш Бога.“